Български  |  English

Боряна Росса: Био (арт) и кибер (феминизъм)

Боряна Росса е артист и куратор, работещ в България и САЩ. До август 2004 тя използва името Боряна Драгоева. Росса прави фотографии, филми, пърформанси и интердисциплинарни проекти. Произведенията й са показвани на международни форуми като Стейришер хербст, Грац, Австрия; 8-мо международно биенале, Кайро; Фондация за изкуство и технологии (FACT), Ливърпул; Общество за изкуство и технологии, (SAT), Монреал; Национална Художествена Галерия и Гьоте институт, София; 1-во Балканско биенале в Солун; 2-ро биенале в Буенос Айрес; Кунстверке, Берлин и Арте Фиера, Болоня. Росса пише за вестник 39 грама и участва като пърформер в Трикстер Тиътър, Ню Йорк.

През 2004 заедно с Олег Мавроматти основават Ултрафутуро - артистична група, която се ангажира с проблемите на новите технологии и техните социални, политически и етически измерения. Пърформанси на Росса и Мавроматти са включени в ретроспективата "Ренегати - 25 години пърформанс арт в Екзит Арт, Ню Йорк". Много от произведенията на Росса са с кибер феминистка тематика, затова нейното видео "Празнуване на следващия миг" е включено в изложбата "Глобални Феминизми" при откриването на Центъра на Елизабет А. Саклер за Феминистко изкуство в Бруклинския Музей, Ню Йорк, 2007 и в "Катоптрон" - специален проект на 2-рото Московско Биенале, 2007.

Росса има магистърска степен от Националната художествена академия, специалност „Стенопис“ и от Ренселаер, Ню Йорк, специалност „Електронни изкуства“. В същия университет тя води класа „Медия студио: аудио/видео“.



- Всъщност си завършила „стенопис“ в Художествената академия. Интересно ми е как стигна от тази много класическа специалност до новите форми в изкуството?

- Първо, когато влязох в Академията, специалността „стенопис“ не беше това, което е в момента. Тя беше свързана със старата програма и се разглеждаше като средство за визуална пропаганда на политически и социални идеи. Докато завършвах, фокусът се измести към правене на стенописи в църкви - по-скоро като репродукции на стари стенописи. За мен винаги е било важно изкуството да казва нещо, тоест важна е идеята зад художествената форма. Поради това възприемах специалността „стенопис“ като възможност да науча начините, по които образът може да предава идеи. Освен това винаги съм се интересувала от мащабни, монументални форми, а и като че ли стенописта можеше да ми даде най-разнообразни знания и направления за развитие. Когато завършвах, реших, че трябва по някакъв начин да реализирам идеите, които имам в главата си, в някаква по-малка, по-евтина форма, която обаче има потенциал за увеличение. И тогава, във връзка с дипломната си работа, започнах да експериментирам с фотография, видео и да уча различни компютърни програми. Например, правех векторна графика, която след това се изрязваше на лазер от ламарина - това беше част от дипломната ми работа, иначе състояща се от три проекта...

Всички бяха много стреснати тогава, особено моите преподаватели. До самото дипломиране почти не се консултирах с тях. И друго - започнах да се интересувам много от рекламата. Тя изведнъж стана много монументална и замени идеологическия монументализъм, който преди ме интересуваше, с комерсиален - с пропаганда на пари. Ще опиша само два от проектите в тази област, които се връзват с новите ми интереси. Единият се казваше „7 билборда за софийското метро“. Като техника беше ситопечат на колажи от мои фотографии върху стоманени плоскости. В изображенията се опитвах да използвам иконографията на съвременната реклама, но да не рекламирам нищо - исках изображенията да бъдат леко страшни. Втората работа беше в посока ленд-арт, от който много се вълнувах тогава, и се казваше „Памет“. Беше съпоставка на компютърната памет и човешката памет. Преди да построят Католическата църква в София, там имаше дупка, в която се виждаха руини от западната порта на Сердика, ако не се лъжа. Освен това там бяха изхвърлени много животински кости, цяла лавина от кости, а в средата имаше полянка. За мен това място беше символ на човешката памет, която има функцията да забравя - преднамерено или не. Реших да направя там голям макет на вътрешността на микрочиповете, които съдържат машинната памет, която ‛няма право“ да забравя. Като дете на инженери знаех много добре как „изглежда паметта“. Идеята беше макетът да се направи от стъкло. Той, естествено, си остана само „на хартия“. Беше представен с нарочна „машинна“ естетика, която се състоеше от един голям псевдоточен чертеж на руините и на разположението на макета на чипа. Посредством фотография правех връзка между костите, които изглеждаха като остатъци на бойно поле, и точната структура, която исках да изградя там. След това дойде видеото...


- Значи това е връзката ти с технологията - от детството, през Академията, до Ню Йорк. Когато прочетох мотивацията на журито за наградата Golden Nica, най-високата награда на Prix Ars Electronica, ми направи впечатление аналогията с увлечението на художниците по компютрите през 60-те...

- Предполагам, че имат предвид пионерския дух, нещо такова.

- Вероятно. Но първо ми е интересно какво точно правите в Био-арт инициативата? Как конкретно работите с учените, по какви проекти?..

- Bio Arts Initiative е ново експериментално образувание към Rensselaer Polytechnic Institute в Ню Йорк, в което активно участваме с Олег Мавроматти и Даниела Костова. То функционира в контекста на развитието на науката и нейното влияние върху обществения живот. Естествено, контекстът е американски, но развитието на технологиите в Америка се отразява на глобалните процеси - и в икономиката, и в почти всяка сфера от живота на обществото. В България по време на социализма съществуваше идеологизация на науката и технологиите, каквато съществува в момента в Америка - не със същата идеология, но със същото влияние за развитието им. Обръща се внимание на определени изследвания във връзка най-вече с космическите програми, военните технологии и комерсиалната печалба. В България в момента науката, инженерните технологии са в плачевно състояние, съответно и интересът на обществото към тях е малък и страничен. То е неинформирано - няма базова информация, за да могат хората да реагират на нещата, с които ние се занимаваме в Америка, макар че те са от значение и за България. Ние се опитваме и тук да говорим за тях, но оставаме неразбрани.

- Говориш за работата ви в Био-арт инициативата, нали?

- Биотехнологиите в Америка са във фокуса на научните изследвания. Те са и във фокуса на всички масмедии и на поп-културата. Два примера: филмът ‛Заразно зло“ и новият геймърски хит ‛Био Шок“. Това създава достатъчно знание в обществото, което е базисно за комуникацията на художниците с него. Ние, като художници, се занимаваме с причините за развитието на определени изследвания, със значението на това развитие за установяване на властови структури и с последствията за обикновения гражданин и потребител. Освен социалната страна на науката, ни интересува също философската й страна и етическите проблеми, които това развитие повдига. Това са вечните въпроси, които съществуват като проблем на знанието - докога и докъде можем да се бъркаме в природата и да „създаваме“ неща. Аз лично се интересувам, а също Олег Мавроматти и група Ултрафутуро, от природата на „създателя“ - човека, който създава, и импулса, който го движи. А това е общ проблем и на художниците, и на учените. Другата връзка, по-характерна за българския контекст, е маргинализацията и на науката, и на съвременното изкуство. Тук те еднакво страдат от неразбирането на имащите пари и власт, че това са две области, много важни за човешкото, а и за българското самочувствие. Златните съкровища, открити по нашите земи, са прекрасни, но не са съвременна култура. Когато отида зад граница, ме питат какво правя сега и каква е моята лична биография. И ако няма какво свое да покажа, тогава не съм интересна.

- Като художници вие не правите наука, а се занимавате по-скоро с последствията от нея върху обществото. Защо тогава е „био-арт“?

- Това не е съвсем така. Първото, което искам да подчертая, е интердисциплинарността на тази програма. Био-арт инициативата е програма за сътрудничество между специалността „електронни изкуства“ и Центъра за биотехнологии и интердисциплинарни изследвания. Тази програма е в контекста на политиката на интердисциплинарност на целия университет и предполага взаимно влияние на различни области в науката - хуманитарни и точни. Художниците в нашата специалност имат сериозни технологични умения и знания в областта на науката. Целта е те да разработят проект в биолабораториите - т.нар. hands on („да си натопят ръцете“), в сътрудничество с учен. Това са технологично грамотни експерименти, измислени от самия художник. Понякога се получават хибридни идеи, които могат да бъдат полезни и за конкретните научни изследвания.

- Мисля, че няма да минем без конкретен пример. „Разкажи“ едно такова произведение.

- Един от най-популярните примери е работата на художници с тъканни култури. Това е приоритет на първата в света биолаборатория, управлявана от художници - Symbiotica Research Lab в Университета на западна Австралия, с която ние много близко сътрудничим. Художниците в тази лаборатория използват тъканни култури, за да създават триизмерни обекти или живи скулптури. Изследванията в областта на тъканните култури се правят с надеждата, че в бъдеще на основата на такава технология ще могат да бъдат „израствани“ органи за присаждане. Тези художници в момента са едни от най-добрите специалисти в света по създаване на триизмерни тъканни форми.

- Малко зловещо звучи...

- Почти всичко в биотехнологиите може да прозвучи зловещо, но всъщност не винаги е. Например, много по-зловещо звучат статистиките за „донорния туризъм“... Освен това, като полезно сътрудничество между наука и изкуство бих дала за пример нашия с Олег проект „МЕАРТ и снежинката“, осъществен в лабораторията на Стив Потер в Georgia Tech, който създаде връзка между криониката и ползване на криогенни технологии в невробиологията, полезни за запазване на живота на лабораторните животни.

- Впрочем, когато разглеждах някои творби от изложбата „Global Feminisms“ в Бруклинския музей (с твоята работа върху корицата на каталога!), също имах известни „зловещи“ усещания - да кажем, при тези, които тясно свързват жената с истерията, с някакви крайни състояния, показани директно и драстично. Както разбрах, експозицията проследява феминизма от 90-те години насам. Ти се интересуваш от тази проблематика отдавна - как за теб изглежда тя през последните 15 години?

- Изложбата беше кулминация на събития, посветени на феминисткото изкуство този сезон в САЩ, и отбеляза откриването на Elizabeth A. Sackler Center for Femninist Art, който е практически първият в света музей за феминистко изкуство. Участваха звезди, като Катаржина Козира, Таня Бругера, Трейси Емин, Сара Лукас и др. Що се отнася до истерията, за мен тя е метафора на действието и опозиция на недостойното „да би мирно седяло, не би чудо видяло“. Експозицията имаше амбициозната цел да покаже феминистко изкуство от целия свят. Такава амбициозна задача е нормално да допусне някои грешки, които в случая не са свързани с истерията, а по-скоро с изчерпателното представяне на феминистките идеи в световен мащаб. За мен е важно как женската еманципация, проведена някога в социалистическите страни, се свързва със съвременния западен феминизъм. Трябва да имаме предвид, че думата „феминизъм“ не се е използвала в социалистическите страни не поради неграмотност, а защото исторически е била възприемана като борба за права на жените, представители на буржоазията. Това много ясно може да се види в „Автобиография на сексуално еманципираната комунистическа жена“, написана от Александра Колонтай през 1926 г. Тя е идеолог на женската еманципация в революционна Русия, нейните идеи са приложени в почти целия социалистически блок. За да разграничи борбата на работничките от тази на суфражетките, Колонтай е трябвало да използва друга дума, не „феминизъм“. Историята на женската еманципация е почти непозната на Запад. А на Изток тя попада под негативния знаменател на цялото ни социалистическо минало, толкова модерен през последните 17 години. Затова в есето на Шарлота Котик в каталога на изложбата, посветено на художничките от Източна Европа, се прокрадва идеята за вторичност на феминистките идеи в Източна Европа по отношение на западния феминизъм. Това за мен е историческа некоректност, поддържана и от нашата собствена неграмотност. Аз смятам майка ми за кибер-феминистка, макар че тя никога не би се нарекла така...

- ?!?

- Защото тя е еманципирана жена, която цял живот е работила като високо квалифициран инженер и е съчетавала професията си със семейството с помощта на еманципирания ми баща. Идеята на женската еманципация за мен представя равноправното участие на мъжа и жената в обществото - с мечтата за създаване на новия човек, който не е толкова зависим от половата си определеност. Затова аз виждам съвременния феминизъм като съчетание на футуристичната идея за „технологично“ равноправие на половете, дошла от идеите на женската еманципация и западния кибер-феминизъм. Идеята на западния кибер-феминизъм е, че приоритет на съвременното общество са технологиите, които определят властовата позиция. Достъпът до високи технологии в момента е еквивалент на власт (не случайно американците се гордеят, че са най-високотехнологичната страна в света). Съответно, за да могат жените да имат равноправно участие в управлението, те трябва да бъдат технологично грамотни и да заемат високопрофесионални длъжности, а не да бъдат само секретарки. По време на социализма имаше изравнителна квота за стимулиране приема на жени във висшите технически институти. По статистики в момента количеството на технически високо образованите жени в България и Русия (поне) намалява. Това означава, че програмата за еманципация в нашите страни целенасочено се е старала да се справи с инерцията на патриархалното общество и до голяма степен е успявала. Така че би трябвало да се опитаме да гледаме на миналото си обективно и да ценим положителните страни, а не да се водим по политически моди.



22 септември 2007

Разговаря Диана Попова


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”