Реплика от ложата (театър), брой 33 (2737), 05 октомври 2007" /> Култура :: Наблюдатели :: Достатъчно за репетиция
Български  |  English

Достатъчно за репетиция

Извън заниманията си със сюжети от античната драматургия, Жан Кокто пише през 1929 г. ‛Ужасните деца‛ (Les enfants terribles), а през 1938 г. - ‛Ужасните родители‛ (Les parents terribles). Темата за поколенческия конфликт, за протичащите дълбоки промени в семейството, за вътрешнокултурните разриви в него занимава Кокто дълго. Занимава го особено в контекста на дълбоките обществените катаклизми през 20-те и 30-те години на ХХ в. и реакцията към тях на средната класа. Пиесите му далеч не остават в границите просто на т.нар. обществена критика или критиката на семейните нрави. Кокто сам снима през 1949 г. ‛Ужасните родители‛. Пиесата му се играе много, предизвиква скандали.

В България Възкресия Вихарова я поставя няколко пъти през 90-те. Сега я поставя отново в Театър ‛София‛. Заслужава внимание дългосрочното й усилие в изследването на една пиеса от гледна точка на възможностите на конкретен тип театрален език – основна тема, дълго занимаваща режисьорката. Трудно ми е да съпоставя последния й опит с предходните – не ги познавам, за съжаление. Този опит показва най-вече нейното фиксиране върху изследването на психомеханиката на актьора в пиеса на конфликтите. Представлението показва търсене в областта на следствията от движението на живия актьор в пространствено променящата се среда на действието. Фабулата на Кокто се използва като катализатор и среда за изпробване на различни конфигурации от ритмизирани движения, допълнително фигуративно обработени в пластиката на Мила Искренова.

Не този експеримент обаче, а сценографията на Зарко Узунов въплъщава поетично-символния език на пиесата. Параваните с оранжево-червеникав цвят внасят източно-орнаментален привкус и универсализират средата на сюжетното действие. Преобръщането им в течението на представлението я конкретизира функционално – било като дом, било като сцена за кабаретно изпълнение, било за друго. Спускащите се гирлянди от червени цветя между белите им крила от вътрешната страна, както и флоралните аксесоари по сцената, обозначават иронично театрално-бутафорния пласт на семейния уют. Да не говорим за красивата визуална игра в пространството на Зарко Узунов с пищните, красиви и топли, иронични семейни халати и костюми. С една дума, сценографията в своята смислова цялост и отделни пластове концептуално вписва и организира пиесата и отношението към нея, за да отвори възможност за ‛живото‛ действие.

Такова така и не се появява. Механиката, в която въвежда актьорите Възкресия Вихърова, превръща действието във всичко друго, но не и в живо. То тече в поредица повтарящи се пластични и говорно-пластични операции с вариации, които в своята протяжност не довеждат до никакъв видим резултат – било като натрупвания в някаква енергийна посока, било като психологически отключвания. Тяхната ‛изкуственост‛ не се превръща в ‛изкуство‛, а натрапва собствената си доста банална маниерност. Изследванията не развиват видимо някакъв тип биомеханика с антропологична цел, а целят по-скоро предизвикване на определено енергийно въздействие. Или по-скоро психо-терапевтично въздействие върху публиката чрез самата драматургична механика на отношенията между персонажите, доведена до крайност. Страхувам се обаче, че резултатът от подобна ‛терапия‛ не е от особена полза на театъра. Не става дума за публиката, защото тя по условие не е многобройна и не издържа подобни експерименти. Става дума за показаното разбиране за театралното. Виждаме език, който нищо не ‛проговаря‛ - поне да се усещаше някакво напипване на ‛думите‛, но и това не се вижда.

Отношенията между лелята Лео (Лилия Маравиля) и родителите, както между всички тях (ужасните родители) и сина Мишел с неговото момиче (ужасните деца), очевидно не следват традиционната, позната причинно-следствена логика на психологическия театър в представлението. Ясно е, че не тя интересува Възкресия Вихърова. Но каквито и да са били намеренията й, резултатът изглежда отдавна познат, в крайна сметка традиционен.

Оказва се, че новият ‛методически‛ подход към тази пиеса на Кокто води до най-обикновено онагледяване на пълната истерия в семейните отношения и разрив в семейството. И това е напълно ясно още в първите 10-15 минути от представлението. В оставащите час и половина продължава с напълно ненужна настойчивост повторението на движенията в досадния вектор на маниерната езикова и телесна гимнастика. Колкото до ефекта върху актьорите, тя е единствено професионално дисциплинираща. Всички те наистина всеотдайно са се включили в ‛експеримента‛, но постигнатото е достатъчно за репетиция и, за съжаление, съвсем недостатъчно за представление.
още от автора


"Ужасните родители" от Жан Кокто. Превод Венелин Пройков. Режисура Възкресия Вихърова. Сценография Зарко Узунов. Музика Петър Дундаков. Пластика Мила Искренова. Участват Петя Силянова, Лилия Маравиля, Искра Донова, Сава Пиперов, Росен Белов. Театър "София". Премиера 27 септември 2007.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”