Български  |  English

Софийски музикални седмици

Два от регулярните концерти на Нов Симфоничен оркестър и на Софийската филхармония бяха присъединени към фестивалната програма на седмиците. Съответно – Росен Миланов и Владимир Гяуров - двама утвърдени диригенти, привличащи от години публиката със своите изяви.

Росен Миланов особено ценя поради факта, че никога не подценява българската музикална аудитория. Нещо повече, независимо от ангажиментите си във Филаделфия, той винаги се стреми да има в програмите тук интересни - и репертоарни, но и малко познати, творби, което означава сериозна популяризаторска и музикално-възпитателна дейност.

И този път имаше стил в комбинацията на творбите. Изработени старателно с Нов симфоничен оркестър, който очевидно следва, при това с искрено вдъхновение, своя ръководител. Чухме в изискано изпълнение „Просветлена нощ“, оп.4 на Арнолд Шьонберг. От него „ухаеше“ на Вагнер и Рихард Щраус, но същевременно вече подсказваше бъдещия голям творец-новатор Шьонберг. В Прелюд и смъртта на Изолда от операта „Тристан и Изолда“ на Вагнер, наситени с красиви музикални образования и великолепие на хармонии, звукосъчетания и модулации, бе постигнато присъщото на музиката изобилие от акордови гейзери, разпиляващи се в музикалното пространство с цветовете на дъгата и отзвучаващи ефектно у слушателя. Сопраното Еделина Кънева заслужава уважение, защото е търсеща музикантка, която смело – и нерядко! - излиза от оперетно-мюзикъловия репертоар, област, в която има своите ярки изяви. Обаче за Изолда не притежава необходимия гласов формат, пълнота на звука и респективно - не успя да покрие/изрази тази толкова внушителна музика. Гласът й често се изгубваше във вълните от емоционални изблици на оркестъра. За финал бе избрана симфоничната поема „Смърт и просветление“ на Рихард Щраус. Получи се вглъбено и действително духовно изживяване, в което диригентът ни поведе с убеденост, присъща на „прочелия“ онова, което е кодирано под нотния текст, всъщност, на истинското авторово послание. Радвам се, че Росен Миланов реализира максимума от младите оркестранти и със своя точен и ясен жест, с личното си вдъхновение постигна идеите и емоциите на произведението.

Не толкова ярко и с неприкрита рутина свири Софийската филхармония. „Павана за една покойна инфанта“ на Морис Равел се „изниза“ някак безлично, липсваше дори блед стремеж към очертаване характера й. В симфоничните поеми на Лист – „Прелюдии“ и „Мазепа“ (особено в ‛Мазепа“) имаше емоционални попадения и красиви епизоди, но като цяло не оставиха у мен впечатление за интерпретация, родена от индивидуалността на диригент и оркестър; по-скоро звучаха като реплики на нещо, вече много пъти чувано. Учудих се, защото познавам диригента Владимир Гяуров като интересен музикант със собствен почерк.

Но пък акомпаниментът в Концерта за пиано и оркестър №3 от Сергей Рахманинов бе перфектен. Отдавна не се бях наслаждавала на такова единомислие между солист, диригент и оркестър, на постигането на синхрон в пулсацията на мисли, емоции, темпа, нюанси. Людмил Ангелов несъмнено не е спрял възхода си и доказателството бе изпълнението му на тази сложна и проблемна – в технически и структурен план, творба. Впрочем, пианистът притежава усета за форма, динамика, нюанс, което е предпоставка за пълноценно реализиране на произведението в структурно, образно-тематично и драматургично отношение. Отдавна той умее да вложи големия си техническия ресурс в услуга на художественото пресътворяване. Изкуството му покорява именно с органичността на интелектуално-емоционалните тълкувания.

И концерт, интригуващ със заглавието си - „Българският глас – непознатият инструмент“. Възхитена съм от Хора на Националното училище за фолклорно изкуство „Филип Кутев“ в Котел с диригент Катя Барулова. Всъщност те деляха програмата с Хора на националния фолклорен ансамбъл „Филип Кутев“, безспорния лидер в този жанр, с диригент Георги Генов. Младите момичета от прочутото училище демонстрираха качеството на обучение и степента на квалификация, която получават. Женския хор на Ансамбъла „Филип Кутев“ изпя някои от незабравимите шедьоври на своя създател и патрон, както и на Красимир Кюркчийски. Блестящо бе изпълнението на певиците София Илиева и Валя Йовчева - автентичен фолклор от Югозападна България.

Целта на проекта „Българският глас - непознатият инструмент“ е формулирана в програмата като „оживяване на традиционната българска идентичност в един нов европейски контекст. Той свързва известното хорово женско народно пеене с възможността композитори от Европа и България да напишат авторска музика в различни стилове (от джаз до сонорика)...“ Поради това чухме и опуси от творци на Ротердамската композиторска школа (Холандия). Най ми допаднаха произведенията на Петър Дундаков - „Слънце“ (женски хор на училището в Котел) и „Псалм“ (норвежка традиционна песен) - за хора от ансамбъла „Филип Кутев“, виолончело – Анатоли Кръстев, арфа - Анна Мария Равнополска, ударни - Татяна Колева и Виктор Бенев. „Парчета фобия“ е оригинална идея на Паул ван Брюхе върху текст от „Мяра за мяра“ на Шекспир. Третират се 7 страхове – фобии, свързани със смъртта. Сложна, добре построена композиция, изпята с респект и разнообразни ефекти от Котелските момичета, а на пианото, със своеобразни елементи от джаза – Димитър Бодуров. Паул ван Брюхе е известен в Холандия композитор на филмова и камерно-инструментална музика, също - преподавател по композиция и аранжимент в Ротердамската консерватория. В произведението на Ларс Антон Скоглунд „Български вариации“ се налага впечатлението за търсене на специфични тембри, съчетания на гласове и регистри; пиесата завършва с произнасяне наименования на български градове, из които въображаемо - по картата на родината ни, пътува авторът. И Димитър Бодуров – най-младият от гостите, с предпочитание към джаз, импровизация и пиано. Неговата песен „Вода тече“ е вдъхновена от „Време разделно“ на Антон Дончев. Опит да се свърже джаза с фолклора; прибавя и звукозапис, сонористични вметки.

Най-яркото във вечерта все пак бяха двата женски хора, които още веднъж показаха майсторството на нашата фолклорна школа, красотата на този непознат на Запада инструмент - българския глас. Също и огромните възможности на музикантките да се справят с неприсъщи на специализацията им задачи, както и да овладяват чужда на фолклора лексика. Несъмнени бяха заслугите на диригентите Генов и Барулова.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”