Български  |  English

The New York Review of Books, брой 10 от 14 юни 2007

Надявам се, че всички днешни завършващи филолози ще се възхитят на Майкъл Шейбон толкова, колкото аз и моите връстници бяхме очаровани от неговия литературен предходник Пинчън, когото носителят на Пулицър от 2001 г. (за „The Amazing Adventures of Kavalier&Clay‛) Шейбон откровено харесва и цитира не само в оригиналните и заплетени сюжети на романите си, а и в преки позовавания на Такеши и Ичизо от „Гравитационна дъга‛. В описания от Джон Ленърд роман The Yiddish Policemen’s Union след Втората световна война еврейските бежанци са заселени в Аляска, където Шейбън им изгражда една цяла фикционална среда, една Йокнапатофа на скрижалите и скрежа.

Ако този жанр може да бъде определен като „sci-fi noir‛, то статията на Франк Кърмоуд в същия брой се спира върху един от абсолютните класици в този жанр, Джордж Оруел. Статията на Кърмоуд (коментираща колонката на Оруел в Трибюн „As I Please‛ и други негови съчинения, издадени заедно под съставителството на Пол Андерсън) описва позицията на Оруел като остра в израза си, многообразна в темите си, радикално независима и в същото време прозрачна в посланието си като чисто стъкло. Ако някога това изискване би ми се видяло несправедливо спрямо вътрешното върховенство на литературата, днес ми се струва напълно на място.

Още повече, че актуалната политическа ситуация е достатъчно наситена откъм литературни обрати, а и достатъчно noir, ако мога така да се изразя. Последователният провал на Буш е предизвикал написването на три книги, в които най-фантастичното са имената на авторите. Възмущението на демократите е очаквано, но статията на Джон Фрийдланд описва яростната критика, на които настоящият президент на САЩ е подложен от страна на основни стълбове на консерватизма като Чалмърс Джонсън, Денис Рос и Збигнев Бжежински. Според Фрийдланд тези автори гледат на Буш като на некадърен син, докарал до фалит завещания му добре работещ семеен бизнес. Предлаганите от тях решения са с различни степени на радикалност – от технологически саботаж на ядрените опити на Иран наместо открита война (Рос) до радикална преоценка на политическата система на САЩ (Джонсън), при която да бъде запазена републиката за сметка на империята, а не обратното.

За подобно развитие очевидно не може да става и дума в Русия на Владимир Путин, получил като смразяващ подарък за рождения си ден смъртта на единствената журналистка, която ясно и последователно критикува неговия режим. Статията на Робърт Котрел Death Under the Tsar описва значението на Политковска за света и Русия, нейната критика към Путин и особено към създадения от него нов режим в Чечня, както и нарастващия цинизъм на международната ситуация, в която нейният глас ще си остане нечут. Ако Оруел препоръчва публичното говорене да бъде ясно като чисто стъкло, то думите на Политковска остават зад стъклена стена.*

Пак за политически ангажираното изкуство, но от друг ъгъл, говори коментарът на Йън Бурума върху две биографии на Лени Рифенщал. Ако приемем, че изкуството може и трябва да бъде ангажирано, доколко то носи отговорност за поетите по този начин ангажименти?
От една страна, Бурума се отнася скептично към твърденията за идеологическа наивност и стремеж към „чистото изкуство‛ в ранните филми на Рифенщал, но основната му теза взема на прицел не идеологията, а самия продукт, в който той вижда немалка доза кич (от поп-вагнерианския символизъм на най-ранните й филми до обявяването на подводните й филми за „най-красивия скрийнсейвър на света‛). По този начин политизацията на мита Рифенщал де факто възвеличава едно изкуство, което по своята същност не е особено високо и без политическата си скандалност отдавна не би било актуално.

Тъкмо в обратния смисъл, според Лий Смолин, митът "Айнщайн" до голяма степен заскобява идеите на учения, превръща го в безобидно-отнесен „мъдрец‛, чиито мнения за политиката, расизма (а в последните години и за квантовата теория) няма нужда да бъдат приемани сериозно. До голяма степен това поведение е устройвало Айнщайн, който с годините все повече е предпочитал да бъде оставен на мира (особено предвид непопулярността на неговите възгледи в Америка от 50-те години), но впоследствие неговите наследници допълнително окастрят образа му, скривайки от погледа всичко, което по тяхно мнение би могло да го представи в неблагоприятна светлина. Разглежданите в статията на Смолин осем книги за Айнщайн използват новопубликувани писма и документи, за да представят един по-пълен, по-човешки противоречив и изненадващо актуален негов образ.

Темата за видимостта се разглежда и в статиите за Ралф Елисън (автор на централния за афроамериканската литературна традиция роман „Невидимият човек‛ и сам една от най-видимите чернокожи фигури в американската култура) и в коментара за скрития афроамерикански произход на Джордж Хариман, автор на енигматичния, лиричен и сюрреалистичен комикс "Крейзи Кат", чиито предани поклонници са Гъртруд Стайн, Хемингуей, Фитцджералд, Керуак, Къмингс и др. Преводът на последната статия очаквайте в някой от близките броеве.



*Повод за статията е излязлата в САЩ книга на Политковская „Русия на Путин‛, която вече може да се намери и в нашите книжарници.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”