Реплика от ложата (театър), брой 25 (2729), 29 юни 2007" /> Култура :: Наблюдатели :: Пабло в <i>Дружба</i>
Български  |  English

Пабло в Дружба

След като Рене Полеш проведе ателие в края на април за поставянето на Пабло във филиала на Плюс, сега показа и резултата край езерото в квартал ‛Дружба“ в три последователни дни – 21, 22, 23 юни.

Накратко казано, за Полеш театърът е търсене и производство на нова форма, която позволява пряко съучастие в обществените процеси. Това е на практика личен ангажимент с конкретен жизнен проблем, значим за обществото. В обичайния театър се ‛ходи на театър“. Полеш обаче иска да провокира този личен ангажимент, като той отива при ‛нетеатрална“ публика‛, тоест праща го по места, където на никого не му и хрумва да постои театър – обикновено в покрайнините на големите градове.

Така сценографът Берт Нойман докара и паркира камиона Роленде Роуд Шау именно край езерото в ‛Дружба“, за да се реализира идеята за среща на подготвеното след ателието представление с онези, които живеят там наоколо, и онези, които се интересуват от театър, възможен именно в ‛Дружба“, именно в този контекст. И те бяха там наистина. Още в обявения час 19, въпреки лятната жега. Представлението ‛Пабло във филиала на Плюс“ започна към 21. 30 и трая около час, като преди и след това тече концерт – Candie Hank, Karajkos, Sport, Nаsekomix/Vendetta и пр. Камионът е превърнат от Берт Нойман във великолепно конструирана сцена.

За мен беше интересно да сравня резултата от работата на Полеш тук с поредицата негови представления, между които и ‛Пабло във филиала на Плюс“, които съм гледала в Пратера на Берлинския Фолксбюне. Тукашните участници-актьори са театрали от България, Македония и Събрия. Те са дипломирани режисьори, актьори и театроведи, а някои са още студенти. Видим беше ентусиазмът им да участват в нестандартно представление, в нещо като акция. Но видимо беше също и че типът представление, което се опитва да създаде Полеш, им е доста чужд. То не е и не се опитва да бъде акция, която да скандализира публиката със своята необичайност, нито да провокира нещо като директен контакт, т.нар. интеракция с нея. И тъкмо този факт, мисля, не е достатъчно осъзнат. Явно е, че това не е театър, който разчита на пиеса, но текстът на Полеш, който предлага автентично отваряне на зони за дискусия върху проблеми от производството на идеологии и вписването им в модели на поведение на човека в глобализиращия се свят, прозвучава като чуждо тяло. Има силна тяга да се ‛изиграе“, ‛представя“, да се покажат ‛роли“. Парадоксът е, че Полеш се стреми да разрушава именно театъра на представянето и ролите, да го използва само като матрица на културна конвенция, за да бъде отчуждаван и разиграван. Става дума за културен сблъсък на очаквания и разбирания как може да се рефлектира и къде да се прекрачва конвенцията ‛театър“. Следствие от него бе и фактът, че не стана много ясно дори що за фигура е Пабло и евтината верига супермаркети Плюс, в които работи истинското момче от крайните квартали, инак познат като герой от сапунен сериал, и що за проблеми трябва да се дискутират.

Реплики, подобни на тази …сексуалност като една технология, която вписва гадни норми и дисциплина в моето тяло като една биологична истина, би трябвало при личен ангажимент на актьора да предизвика отчуждаващ ефект, защото се произнасят с откровено театрална интонация. В случая обаче те просто губят отчуждаващата си функция, защото звънтят като лошо изиграни реплики от роля, които актьорът видимо не разбира.

Използването на популярни жанрови матрици, вписващи чувства и модели на поведение (като например сапунените сериали) в комбинация с поп-хитове, образи от рекламата с цел тяхното разиграване и отчуждаване, тук не се разпознава съвсем. Както не става ясно и непрестанното снимане на ‛представлението“, което в момента се излъчва на екран пред сцената като ‛изобличаващо театъра“, не се разпознава отчуждаващата функция на камерата. Изглежда като видео-акция (в най-добрия случай) и като забавление на участниците (в най-лошия).

Максималното постижение на участващите театрали бе в ироничното разиграване и дори пародиране на фигурите в сценария на Полеш. Докато функциите им в експериментите му са други - да бъдат отчуждавани и показвани като ‛театър“. Изобщо, поставянето под въпрос от Полеш именно на театъра на представянето не стана ясно.

Преработеният от Полеш критически потенциал на Брехтовата театрална теория в актуална стратегия за постигане на нов театър е останал неразпознат. Това, разбира се, не е никак лесен процес в България, където дори старият Брехт на пиесата е твърде чужд на българския театър. Още по-затруднена е работата в подобна посока за постигане на нов театър, който се мисли като съучастник в обществените процеси, защото в България театърът продължава да е изолиран напълно от тези процеси зад измислицата, зад рампата.

Въпреки поредицата разминавания, идването на Рене Полеш с Роленде Роуд Шау (благодарение на Гьоте-институт) има смисъл. Защото открои културните различия в мисленето за театъра и в способността за себерефлексия. Стига, разбира се, да сме в състояние да не си затваряме очите пред тях със самодоволното ‛какво толкоз“; и да сме в състояние да дискутираме предложеното от него различно мислене за функциите на театъра.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”