Български  |  English

Боно: Не съм пееща Майка Тереза

Боно е роден с името Пол Дейвид Хюсън през 1960 година в Дъблин от протестантски баща и католическа майка. Още в училище се учи да свири на китара и създава театрална трупа. Приятелите му го наричат с прякора Bono Vox (лат. добър глас). Оттогава му остава псевдонима Боно.

С албума ‛The Joshua Tree“ (1986), който се продава в 13 милиона екземпляра за две години, групата му Ю Ту става световно известна.

Повече от двадесет години Боно се застъпва за борба срещу бедността. Създател на неправителствената организация Data (Debt, Aids, Trade, Africa), която има за цел да убеждава правителства да подпомагат борбата против бедността и СПИН-а в Африка.



- Преди две години, на срещата на Г 8 в шотландския град Гленийгълс, големите икнономически сили взеха решение да удвоят своята помощ до 2010 на 50 милиона долара годишно, половината от тях за Африка. Ако погледнем статистическите данни на вашата организация Дата, ще видим, че Германия е доста далеч от обещаната сума.

- Наистина ни тревожи фактът, че обещанията, които държавите сами дадоха в Гленийгълс, не бяха спазени. Ние смятахме, че ако има една държава поне, която да спази собствените си обещания, то това ще е Германия. Аз лично харесвам немците, но дори хора, които не ги харесват, смятат същото. Би било катастрофално, ако немското правителство не удържи на думата си, просто защото останалите световни сили биха ги последвали. Това би бил един морален крах, който би струвал живота на много хора. Защото нямат лекарства срещу СПИН. Или защото липсват мрежи срещу комарите. Всеки ден 3000 деца умират от малария – и това в XXI век.

- Всички надежди следователно сега са свързани със срещата на Г 8 в Хайлигендам и специално с Ангела Меркел, която вие самият бяхте нарекли ‛много мъдра жена“?

- О да, тя е такава. Защото вижда подкрепата за Африка не просто като морален императив, а и като геополитическа необходимост. В една нефтена държава като Нигерия продължава ислямизацията, там възниква един малък Ирак. Сомалия е чудесен пример за това какво се случва с една държава, когато я оставим на произвола на съдбата. С други думи, би било глупаво от наша страна, ако не обръщаме внимание на развитието на съседния ни континент Африка. Нашата помощ е много добра инвестиция. Тя спасява човешки живот и предпазва държавни системи от рухване. Всичко това госпожа Меркел го знае, защото мисли стратегически.

- С други думи, Ангела Меркел не дава празни обещания?

- В никакъв случай. Но въпросът е как да обърнем добрите й намерения в твърда валута? Защото решението да се помага на съседите страда от липса на популярност. Хей, си казват всички, и ние си имаме достатъчно проблеми. Поради това политиците трябва да имат голяма доза смелост, както и попътен вятър. Този вятър, специално в Германия, идва от силното движение ‛Твоят глас срещу бедността“, което немският певец Херберт Грьонемайер и няколко помощни организации носят на гърба си.

- Веднъж споменахте за ефекта Меркел-Балак. Ще го видим ли и в Хайлигендам?

- Това зависи и от нас самите. Трябва да дадем на хората на улицата, на политиците да разберат, че тази среща е от изключително важно значение. Трябва да достигнем до младежите. Аз самият се чувствам като досадник понякога, както наскоро, когато се оказах сред феновете на Токио Хотел на наградите Ехо в Берлин. Но накрая самите музиканти от Токио Хотел дойдоха при мен и изказаха желание да направят нещо. Това е доста стимулиращо. Наяве излизат нови германци, които не носят на гърбовете си тежестта на миналото и се гордеят със страната си. На световното по футбол миналото лято танцуваха като бразилци.

- Преди малко говорихме за морални и стратегически мотиви. Вас какво ви мотивира?

- Отдавна престанах да мисля за това. Сега изпълнявам най-неприятната роля: станах здравомислещ човек. Но под повърхността се таи много гняв. Най-много ме ядосва глупостта. Но се научих на добри обноски. Мисля стратегически и знам, ако позволите да използвам една футболна аналогия, как от центъра на терена да преодолея защитата, за да вкарам топката в мрежата. Срещам много умни и талантливи хора, но те просто нищо не правят.

- Чувствате се като една пееща Майка Тереза в мизерията на света?

- Ох, от това почти ме заболя. Тя имаше добър глас, но ние имаме различен тембър. Аз съм фен на пънк-рока, а не на хипитата, които се държат за ръце и биват водени… Аз върша нещо, искам нещата да се движат напред. Приличам много повече на певеца на The Clash, отколкото на Майка Тереза. Аз нося униформата на моите противници. (Боно показва черното си сако и риза под него). Обличам се като банкер. Познавате ли книгата We have met the enemy, and they are partly right (‛Срещнахме враговете си и те са отчасти прави“) от Anthony Campolo? Тя ми помогна да разбера противоречията в борбата, която водим.

- Например?

- Да вземем корупцията, един от най-големите проблеми в помощта за бедните страни. Хората просто не вярват вече, че парите им ще бъдат дадени наистина за смислени неща. Те смятат, че всичко се влива в джобовете на разни президенти.

- Като казахте президенти – как да се отнасяме към диктатори като президента на Зимбабве Мугабе, който в момента съсипва страната си?

- Срещнах се с Мугабе преди няколко години. Сега не бих могъл да повторя тази среща. В подобни ситуации трябва доста да се сдържам. Преди време бях на една среща на лидерите на южните африкански държави. Никой не обели и дума за това, което се случва в Зимбабве.

- Тоест съседните страни предпочитат метода на меката дипломация?

- Е да, обаче тази дипломация не работи в случая. Ние не сме съгласни и няма да приемаме повече подобна стратегия; прекалено много хора умират. Това, между другото, го знае и южноафриканският президент Табо Мбеки. Крайно време е да започне да действа, все пак той има най-голямо влияние. Но вместо това, седят си африканските мъже и разговарят, в което много приличат на ирландските мъже – никой не позволява да му казват какво да прави. И може да се случи така, че сам Мугабе например да разруши инициативата Непад (амбициозната програма за обновление на Африка, бел. прев.).

- И въпреки всичко вие искате нов план за Африка. Но не се ли провалиха всичките ни модели за развитието на този континент през последните петдесет години?

- Нека да оставим помощта по време на Студената война и да говорим за последните десет-петнадесет години. През това време немалко от проектите за развитие бяха отчетени като успешни. Любимият ми пример е кладенецът, който беше построен в едно село от една помощна организация, за да не се налага на жените да ходят няколко мили за вода. Но много скоро експертите на организацията установиха, че никой не използва този кладенец. ‛Какво става, глупави ли са, или…“, питаха. Оказа се, че жените искаха да вървят целия дълъг път до стария кладенец, защото това е единственото им време, в което са сами с други жени, далече от мъжете си. Научавайки това, експертите преместиха кладенеца на място малко извън селото. Какво ни учи това? Че трябва просто повече да слушаме хората.

- Отношението ви към Джордж Буш се подобри повече, отколкото вие самият някога сте очаквали?...

- Към днешна дата можем да кажем, че американците са водещи в борбата със СПИН. Това е едно от малкото неща, за които може да се ръкопляска на г-н Буш. Преди години му казах: ‛Господин Президент, ако е нужно, боядисайте хапчетата в червено, бяло и синьо, те са най-голямата реклама за страната ви“. Сега тези хапчета спасяват милиони животи в Африка.

- Сравнени с милиардите за Ирак, разходите за тези хапчета са просто трохички?

- По този повод трябва да ви разкажа една история. Една неделя ми се обади един четиризвезден американски генерал. Искаше да знае какво точно прави нашата организация. След което заговори за военни десанти по ливанската граница, за най-модерните оръжия, които струваха милиарди. След което каза: ‛Но ние ще загубим войната, защото Хамас строи училища“. Неговата формула беше – стабилността е равна на сигурността плюс развитието.

Щом един американски военен от такъв ранг говори такива неща, за мен това означава, че светът се променя.

Заедно с Гордън Браун бях неотдавна в Нигерия. Посетихме едно училище, децата пяха и танцуваха, обичайното посрещане. В часа по социология Гордон попита учениците какво разбират под думата ‛Демокрация“. Отговорите бяха неочаквано зрели. А Гордон ми прошепна в ухото: виждаш ли Боно – образование, образование, образование! На свой ред го попитах какво мисли за децата в северна Нигерия, които са учени да ни мразят. Не можем да научим децата да спазват западните модели на поведение, нито да се придържат към западните ценностни системи. Но можем да ги научим да мислят свободно.


- Това е така. Но съществува т.нар. ‛проклятие на доброто дело“. Отново и отново се оказва, че прекалената помощ по-скоро има обратен ефект.

- А вие какво ще кажете за помощите, които се дават за умните деца от бедните квартали? Те са зависими от тази помощ, нали? Да, така е. Но спираме ли поради това помощта си за тези деца? Същото важи и за държави, които се развиват многообещаващо и правят собствени стратегии за борба срещу бедността. Сто милиона деца по света искат да ходят на училище, но нямат тази възможност. Британското правителство е сметнало, че зачисляването им като ученици ще струва десет милиарда долара годишно. Тази сума човек трябва да си я представи: десет милиарда долара, за да се промени светът.

- Вие събирате милиони от милиарди. Това нещо като опрощаване на греховете от страна на богатите ли е? Един вид индулгенция?

- За мен тези хора са герои. Без подкрепата на дарители като Бил Гейтс не бихме могли да правим всичко това. В него харесвам това, че действа в хуманния сектор по същия начин, както и в икономическия. Той е силен човек, дава ни много пари и иска от нас отчет за всяко пени. Повтарям: мотивите на дарителите не ме интересуват. Ние искаме да си свършим работата; тук не става дума за състезание на златните сърца.

- Не е нещо ново, че известните хора вършат и благотворителни дейности. Но много често това е просто част от PR-стратегията.

- Не се предавате май. Вижте, това е като със секса. Уди Алън беше казал веднъж, че такова чудо като лош секс не съществува. Мотивите на звездите не ме интересуват. Нито пък лошите вицове, които се разказват за тях.

- Като Шиниъд О’ Конър, която веднъж ви обвини в...

-... това, че съм се родил…

- …че си лягате с политици.

- Аз ухажвам политиците, но не спя с тях.

- Но може да стане опасно, когато прегръщате прекалено често толкова важни и силни мъже?

- Само за имиджа ми, не и за мен. Вероятно не изглежда толкова готино, когато една рокзвезда се хвърля в такива прегръдки, знам, че и собствената ми група Ю Ту мисли така. Имаше дори хора, които ми се молеха да не се показвам по снимките с политици. Но аз си казах, че ще изляза дори с Луцифер на вечеря, ако това помогне на каузата ни.

- Много благодарим за разговора.

- Беше чудесно. Като при испанската инквизиция.



Разговора водиха Бартоломеус Грил и Улрих Пост.

Ди Цайт, брой 16 от 12. 04. 2007

Превод от немски със съкращения Емануил А. Видински


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”