Мрежа/паяжина ( интернет), брой 22 (2461), 08 юни 2007" /> Култура :: Наблюдатели :: Потлач | left-right
Български  |  English

Потлач | left-right

Марсел Мос описва в своето есе Дарът начина на живот на индианците от американския северозапад, неговата двойна морфология, а именно: как в края на пролетта племената се разпръскват из планините и реките на най-богатото крайбрежие в света, за да се заемат с лов, риболов и събирачество, а зимно време се връщат в своите т. нар. ‛градове‛ и се отдават на бурен социален живот, представляващ един безкраен потлач, по време на който всичко натрупано през лятото и есента бива разхитено без остатък. Разхищението е въпрос на престиж, вътрешен и междукланов, дори междуплеменен. Всяка проява на алчност, лакомия и самопоканване на чуждо угощение в свят, в който никому нищо не липсва, води до необратим срив в статуса.

Така описана от Мос, икономията на дара не добива особено голяма популярност, поне не и до средата на 60-те, когато в Западна Европа новите леви припознават в племенното минало утопичното бъдеще на индивидуална свобода, извън обсега на държавата и конвейра на платените забавления, а в потлача, с неговото изискване за интимна въвлеченост и автентични емоции - спасение от атомизация и отчуждението в големите градове. Потлачът на 60-те, макар и кратък, е потлач в истинския смисъл на думата – на собствеността, не само материалната, но и интелектуалната, се гледа като на омразна буржоазна отживелица. Авторството, авторитетите, авторът биват обявени за мъртви. Но дали са? Всъщност, някои смятат, че причината за провала на революцията през 68-ма и по-точно на ситуационизма се състои именно в неспособността на новите, леви въпреки подвеждащата си анархокомунистическа масова риторика, да се освободят от своя елитизъм и авторитаризъм. Те си остават твърде ницшеанци. Други пък, напротив, виждат провала им в заиграването с масата, която, разбира се, е неспособна да проумее високите цели на ситуационизма.

В средата на 70-те на миналия век ситуационизмът е напълно мъртъв, новите леви се превръщат в охранени юпита. С потлача е свършено, но не и с копнежа по потлач. Нужна е само подходяща среда, в която вирусът на анархокомунизма да попадне. Такава среда се оказва world wide web в началото на 90-те.

Първоначалното предназначение на web е да улеснява комуникацията на научната общност по света и, въпреки че обменът между учените не е свързан с необходимостта от ‛интимна въвлеченост и автентичност на емоциите‛, в мрежата цари истински дух на отвореност и творчество, като признанието винаги е правопропорционално на приноса на отделния индивид и това да има какво да споделиш, е въпрос на престиж. Учените не само не се тревожат за опазването на интелектуалната си собственост, общувайки в мрежа, но и сами развиват технологиите, които биха спомогнали за обмена помежду им. Технически погледнато, всеки акт във web е свързан с копиране на материал от една памет в друга, като стойността на всяко поредно копие е практически нула, ето защо идеята за копирайт в тази среда звучи абсурдно.

Но тъй като web неумолимо се разраства и обхваща среди, далеч не само научни, влиянието на парите и политиката не закъсняват, а с това и идеологизирането на web.

Все още витае предразсъдъкът, че бъдещето на капитализма в мрежата се състои в стоковизиране на информацията. Все пак сме свидетели на това, че дори човешкият геном може да подлежи на патентоване. Бъдещето обаче е друго. То не е дори в алтернативата ‛стока-дар‛. При положение, че едно и също парче информация може да съществува и под формата на стока, и под формата на дар, да бъде обект на продажба или споделяне, бъдещето на нет-икономиката не може да бъде друго, освен някакъв хибрид от двата познати ни типа икономики, тази на дара и този на индустрията. А собствената ни идеологическа непоследователност е последното, което трябва да ни тревожи, докато в един и същ миг в мрежата ние можем да функционираме и като консуматори, и като примерни граждани-данъкоплатци, и като анархокомунисти, според това дали си купуваме дрехи от онлайн каталог, плащаме данъци или пишем в блога си.

Всъщност, в условията на смесена икономика анархокомунизмът се превръща във всекидневна реалност. Може дори да се каже - това е неговата окончателна победа. Анархокомунизмът, спонсориран от корпоративния капитал и в симбиоза с държавата, ни обещава светли дни на безкраен потлач и разхищение. Остава въпросът кой щастливец ще произвежда.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”