Петък, ранна утрин ( телевизия), брой 22 (2461), 08 юни 2007" /> Култура :: Наблюдатели :: TV експлоатация
Български  |  English

TV експлоатация

Да се прави телевизия не е лесна работа. Иска се много ресурс, техника и хора, най-вече хора. Сашо Диков говори за най-малко 20-30 човека, които са необходими, за да обслужват само един сутрешен или нощен блок, да не говорим за новини, публицистика и т.н. Скъпо удоволствие е телевизията и може би заради това опитва в едно перо за изкяри евтино, та чак без пари – перото на гостите в студиото. Които също са необходим, бих казал дори, че са незаменим антураж за всяка телевизия. Защото без тях няма предаване, особено ако е публицистично, което да стане. Пънът на Виза Недялкова е куриозен случай, но единичен – не може всеки път да мъкнеш пън за стола отсреща. Следователно трябва да имаш гост. И обикновено имаш – казваш му ‛Добре дошъл“, настаняваш го пред себе си, слагаш му микрофона и започвате разговора. Минава отреденето ви програмно време, предаването приключва, гостът става, казвате му ‛Благодаря!“ и така до следващия. Без да иде реч нито за хонорар, нито за каквото и да е заплащане на труда му в ефир. Който труд на вас, водещия, разбира се, се заплаща. Да не говорим, че се плаща и допълнителният, ако публикувате в някое печатно издание. Там, между другото, никой не си и помисля, че може да не плати на автора със стоящия като презумпция аргумент, че по-скоро вие му правите услуга, давайки му територия, където да изрази своите мисли. Докато телевизиите не си плащат именно поради тази причина: убеждението е – на шефове, разбира се, тук журналистите са непричем, че едва ли не гостът трябва да е силно благодарен, че са му дали възможност да се яви на екран. Даваме го по телевизията – каква чест, какъв късмет, каква благодеяние!

Странна е тази ситуация в българските телевизии. Странна е, ако и да става все повече нормална, сиреч никой не отваря въпрос за пари, когато е гост на някоя телевизия. Известно е, че в другите държави не е така: човекът, който е участник наравно с водещия в съответното предаване, си получава своето възнаграждение. Е, не е колкото неговото, но си го получава. Тук, сакън, да не стане дума за пари, далеч от тая кощунствена мисъл! Да, ако имаме предвид политиците, донякъде е обяснимо: те са пъпно свързани с медиите, особено с електронните, а в българския вариант това е техният начин да запазят другите си привилегии, които им дава досегът с властта. Ала при експертите съвсем не е така: те тъкмо затова са експерти, защото получават пари за своята експертност. Отвсякъде другаде, не и от нашите телевизии. Прочее, радиата също не са кой знае колко щедри, единствено в Националното радио все пак дават някакви никакви хонорари – примерно лев-два за участие! Но от телевизиите, пък била тя и БНТ, да вземеш някой лев – забрави, това са фантастики! Никой дори не си и помисля, че е възможно, дотолкова това положение се приема за норма.

Не е. То е толкова норма, колкото норма беше убеждението на издателите преди време, че българските автори трябва да са благодарни, когато не им искат пари, за да им отпечатат книгата. Слава Богу, това време мина, вече е ясно на всички, че писателският труд също заслужава възнаграждение. Но възнаграждение заслужава и експертният: както казва един мой приятел, в противен случай пръскаш мозък безплатно. Само че този мозък не е такъв по рождение, в него се е инвестирало, инвестира се и ще се инвестира: ако искаш да си на ниво в някоя област, не бива да спираш да четеш, сиреч да купуваш книги, да не говорим, ако си музиковед или художествен критик. За политолозите също се отнася: вярно, има интеренет, който ти позволява да следиш чуждата преса, но доставчиците си искат парите в началото на всеки месец. Въобще българските телевизии в лицето на своите директори нямат усещането, че гостите, които канят в ефир, са също – за определен период от време – 10 минути, 5, 15, половин час – наемни хора на труда в тяхната институция, следователно заслужават да получат заплащане. Което говори за нещо много изкривено в тяхното съзнание: след като сред тях за телевизията върви усещането, че тя е инструмент на влияние, значи, че те са я създали не за друго, а тъкмо да влияят, да манипулират общественото съзнание, не да го информират. TV експлоатацията на експертния труд ни навежда на мисълта, че и на самата (конкретна) телевизия се гледа като на средство за експлоатация: да създаваш огнища на напрежение или пък на успокоение, които да бъдат употребени по предназначение тук или там. Не да анализираш, а да манипулираш; не да осведомяваш, а да заблуждаваш.

Когато телевизиите почнат да плащат на своите гости – експерти и творци, тогава ще можем да кажем, че са поели към своята нормализация. Засега все още са далече от нея.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”