Български  |  English

Елцин - последният герой

Докато го имаше, в Русия се случваше новата история. Сега тя приключи, безвъзвратно сменена от пероиода на политическия постмодернизъм. На историята й трябват герои. Елцин беше Последният герой. Сега останаха само хора. С всичките произтичащи от това последствия.

Но не това е главното. Основното качество на героя все пак не е историческата правота или слепота, не е количеството грешки, не е съотношението между победи и поражения. За героя е задължително величието. Та дори да е плашещо.

И безкористността.

Всеки народ си има хекторите и петрокълите, каквито заслужава. На Елцин често му придирят, но, както показва животът, руснаците едва ли заслужаваха своя Елцин. По-скоро той им бе подарен в аванс.

Често наричаха Борис Николаевич Елцин цар. Той беше такъв. Непредсказуем, безстрашен, неземен. Тежко беше да си с него в едно помещение, ако не си му роднина или приятел. Трудно беше и да го обичаш, и да не му се възхищаваш. Никога не стана ясно дали те гледа, и ако те гледа, дали те вижда. Никога не можеше да се разбере какво точно чува, ако изобщо слуша. Никой не успя да разгадае енигмата ‛Елцинов политически инстинкт“. Никога не бе предсказана нито една от неговите фантасмагорични ‛заврънкулки“. Никой не успя да обясни достоверно защо падаше и се вдигаше, защо вършеше неща, които на никого не биха били простени; и как изведнъж отново се оказваше единствената надежда; и как не оправдаваше очакванията и изведнъж надминаваше и най-смелите от тях.

Защото беше цар. Клеймяха го за ‛византийство“, а той изведнъж проявяваше чудеса от искреност. Вменяваха му великодържавност, а той внезапно забиваше като че ли последния пирон в ковчега на съветската империя. Укоряваха го в икономическаа неграмотност, а той изведнъж започваше да действа, сякаш е началник на американската хазна. Обвиняваха го в популизъм, а той предприемаше либерални реформи. Подозираха го в старчески слабости, а той вземе, че скочи, подскочи, пък затанцува. И обратното.

Всички отдавна свикнахме със страха, че ще умре. Преди десет години смъртта му би била равносилна на глобална катастрофа на територията на най-голямата страна в света. Днес той ни напусна и това означава, че на пейката вече не седи човекът, който първи от времето на кървавата сталинска тирания зададе мащаба на тази страна.

Този мащаб се определяше и от мащаба на неговата противоречива във висша степен личност, и от мащаба на немислимите рискове, които поемаше. За нас. Без да пита съгласни ли сме, искаме ли. Както и се полага на цар, призван от революцията.

За Елцин вече са написани и ще бъдат написани много книги. Заснети са и ще бъдат снимани филми. За някои годините, преминали под знака на Елцин, означават крах на всичко. За други – начало. Няма такива, за които тези години да не значат нищо. За всички, умеещи да мислят и способни да оценяват, Борис Елцин ще остане човекът, избрал по своя воля свободата за цялата страна. Тоест най-тежкото, което би могло да се предложи на нейните граждани. Това, без което не биха оцелели.

Да се работи с Елцин бе винаги трудно и никога – скучно. Той беше най-остросюжетният началник и най-увлекателният обект за описание и изследване. Просто съчетаваше несъвместимото: от една страна, потискаше с величие, от друга – бе дяволски обаятелен и съвършено неотразимо се усмихваше; можеше да изглежда едва ли не заспал, но изведнъж се повдигаше, за да изрече единствено възможните думи. Или невъзможните – и това се случваше. За него разказваха вицове, но го уважаваха. Страхуваха се от него, но го наричаха ‛дядо“.

Драги руснаци!

Той никога повече няма да се обърне към вас с тези думи, с неописуемата интонация, смешното окончание, характерния задух. Дядото умря. И друг никога повече няма да имате.


Время Новостей
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”