Български  |  English

Революция на страха

Франция отиде да гласува масирано, както в най-тържествени случаи, онези моменти – 1965, 1974, 1981 г. – в които изглежда, че залогът е далеч по-голям, отколкото при една обикновена смяна на персонала. Високата активност на французите миналата неделя може да се разбере по-правилно, ако се постави във връзка с ниската им активност (71,6%) преди пет години. Тогава френската политическа система гръмна, защото гражданите предпочетоха да разпределят гласовете си сред цяла сюрия кандидати: Жак Ширак, който взе най-много гласове в първия тур и впоследствие бе избран за президент, не достигна дори 20%. По-срамното обаче беше, че Жан-Мари Льо Пен успя да изпревари Лионел Жоспен и да се добере до втория тур. Драматичният катарзис на тогавашната ситуация послужи единствено за удължаване на агонията на Петата Република: републиканската реакция срещу крайната десница доведе до избирането с 80% от гласовете на Ширак, най-видния представител на политиканството и лицемерието на пределно изхабената система. С такова внушително одобрение зад гърба, президентът можа да си позволи абсолютно вцепенение в течение на пет изгубени години. И поражение с гръм и трясък на европейския референдум, в който той самият така и не повярва. Изхвърлен на бунището мандат, който не свърши по-зле само защото Ширак застана срещу войната в Ирак и това му даде възможност да заеме позата на икона за широкия народен отпор срещу тероризма на Джордж У. Буш.

Масираният вот на французите сега е проява на гордост: да избегнат с цената на всичко Льо Пен пак да се намъкне във втория тур. Той е и проява на самоуважение: Франция изпитваше нужда да покаже на света, че не е единствено мърморкото, който проваля Европейската конституция или се опъва на Буш, а и че още е способна да твори политически театър с конструктивни намерения. Обаче нещото, което неделният вот на французите беше в най-висша степен, е проява на страх. Франция посреща тежко икономическите, социални, морални и идентичностни сътресения покрай процеса на глобализация. И ги преживява по-зле, отколкото останалите, защото не се чувства нито лидер, нито главно действащо лице в световните промени, а това е ролята, която собствената й национална идеология винаги й е отреждала.

Революцията на страха парадоксално насочи френските гласоподаватели към представителите на традиционните партии. Никола Саркози и Сеголен Роаял събраха общо повече от 55% от всички гласове. Техните предшественици, Ширак и Жоспен, едва достигаха 35%. Страхът фокусира вота върху най-силните партии. Макар че и Никола Саркози, и Сеголен Роаял конструираха своята идентичност главно върху различията с онези, чиито места заеха. Саркози постепенно се отдалечи от ширакизма – дотам, че го разруши, овладя структурата на партията си и остави нейния председател и свой неприятел без ресурс да му противопостави някой верен кандидат. Роаял се пребори срещу "бароните" на Социалистическата партия чрез критика на бюрокрацията и повери на съпруга си, Франсоа Оланд, неутрализацията на партийната структура. Работата е там обаче, че и Саркози, и Роаял са ветерани в политиката, на по петдесет и няколко години, от които цели трийсет са кариера. И са съвършено вписани в системата, която са тръгнали да променят.

От друга страна, французите гласуваха, повлияни не толкова от сигурността, която им вдъхват двете най-структурирани партии, колкото от авторитета и твърдостта на кандидатите. Програмата на Саркози може да се обобщи в две изречения: работата ни прави свободни и има недостиг на авторитет поради криза в ценностите. Никола Саркози се опита да разиграе дуализма икономически либерализъм-морализаторстващ авторитаризъм, тип Маргарет Тачър, въпреки че, бидейки отличен познавач на френската политическа култура, в течение на предизборната кампания предпочете да наблегне повече на реда, отколкото на рисковете от неконкурентноспособността. Все пак, ако Тачър е единственото решение сега, явно Франция се движи с чувствително закъснение. Опитът на Саркози да приложи към Льо Пен схемата, с която Франсоа Митеран елиминира Комунистическата партия – да го привлече, за да го опразни от съдържание – отбеляза успех. И му позволи да подсили авторитарното измерение на своите предложения. Ловът на центристкия вот на втория тур го плаши, затова от неделната нощ насам се е отдал на реторични фиоритури: искам да мога да говоря за "протекция, без да съм протекционист", "за нация, без да съм националист".

Сеголен Роаял се постара да персонализира кампанията си и да я посвети на признаването и зачитането на индивида. Левицата, понеже не смее с пръст да пипне икономическия модел, среща затруднения, когато понечи да си изгради собствена физиономия. Още повече, когато става въпрос за наложителни промени. Роаял – както Хосе Луис Родригес Сапатеро в Испания – потърси в своята лична територия разширяването на алтернативите и на правата на индивида. И обеща на французите едва ли не лична закрила в отговор на техния страх. Досущ като своя съперник, и тя украси дискурса си с нравоучителни труфила.

Числата не лъжат. Стара просветена Франция, тласкана от страх, поде консервативна революция, и то тъкмо когато нещо подобно започна да заглъхва в Съединените щати. Ако това е тенденцията, Саркози държи печелившите карти. Пътепоказателят сочи вдясно. При това към една политика, която дължи много от успеха си на телевизионната парадигма. Има коментатори, които говорят за популизъм. Може отчасти и популизъм да е, но истината е, че наблюдаваме чисто и просто една отлична интерпретация на ролята на политика съгласно законите на риалити шоуто и сапунения сериал. Ето ги и безкомпромисният към ленивите баща, и майката, която приласкава французите като свои рожби, и добрият професионалист. Странни времена са тези, в които политиката прие формата на семейна драма.

Ел Паис, 24 април 2007 г.

Превод от испански: Нева Мичева
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”