Български  |  English

Vive la France! Vive la République!

Президентски избори по френски

В първия тур на президентските избори във Франция се състезаваха 12 кандидати, от които четирима издигнати от „десни‛ партии, седем от „леви‛ и един без политическа принадлежност. Те са:

Никола Саркози - Съюз за народно движение (СНД), традиционно дясна партия, създадена през 2002 г. след разпадането на партията на Жак Ширак „Обединение за Републиката‛, считана за наследник на идеите на голизма (получил 31,18% от гласовете);

Жан-Мари льо Пен – Национален фронт (НФ), крайно дясна партия, поднесла изненадата на президентските избори от 21 април 2002 г., когато Льо Пен стига до втори тур срещу Жак Ширак, изваждайки от играта кандидата на социалистите Лионел Жоспен (10,44%);

Филип дьо Вилие - Движение за Франция (ДФ), дясна суверенистка партия, опитваща се да заеме междинна позиция между Съюза за народно движение на Саркози и крайно дясната партия на Льо Пен (2,23%);

Франсоа Байру – Съюз за френската демокрация (СФД), дясно-центристка партия, която през 2002 г. отказва да се слее със СНД. Байру се представя като „кандидата антисистема‛, който се стреми да разчупи двуполюсния модел ляво-дясно (18, 57%);

Сеголен Роаял – Френска социалистическа партия (ФСП), избрана за кандидат на социалистите след победа на вътрешните избори срещу „слоновете‛ на партията Лоран Фабюс и Доминик Строс-Кан (25,87%);

Мари-Жорж Бюфе – кандидат на Френската комунистическа партия (ФКП), представяща се като обединител на всички антилибералисти и на „нонистите‛ 1(1,93%);

Оливие Безансно – Революционна комунистическа лига (РКЛ), крайно лява троцкистка партия, идентифицираща се като медиатор между френските социалисти и френските комунисти (4,08%);

Арлет Лагийе, партия на Работническата борба (РБ), която, след като не успява да стигне до споразумение за обща антилиберална кандидатура с другите троцкистки партии, се представя с отделен кандидат(1,33%);

Жерар Шиварди, кандидат на Работническата партия (РП), бивш член на ФСП, определящ себе си като представител на кметовете и защитник на местните политики по райони (0,34%);

Жозе Бове – представител на алтерглобалистите, бивш говорител на земеделския синдикат на Селската конфедерация, активист в европейските и световните социални форуми, спечелил си медийна популярност с честите си арести след нахлуване и опустошаване на ниви, чиито продукти според него съдържат генно-модифицирани организми, както и разрушаване на ресторанти на Макдоналдс (1,32%);

Доминик Воане – партия на Зелените, даваща приоритет на екологията като държавна политика, обмисляща евентуален съюз с ФСП за местните избори през юни 2007 г. (1,57%);

Фредерик Ниус – кандидат на партията „Лов, риболов, природа, традиции‛, представящ се за независим и издигащ за своя политика екологията (1,15%).

---

Дни преди първия тур: последни прогнози и залагания за френския президентски маратон

Медийните дебати и проучвания през последните дни на официалната кампания за избор на президент на Франция бяха, както винаги, във вихъра си. От дванайсетте кандидати ясно се открои групата на „фаворитите‛ на медиите - Саркози, Роаял, Байру и Льо Пен, кредитирани от предварителните анализи на избирателния вот в диапазона 27% - 20 %. Очакваше се „голямата игра‛ на първия тур на 22.04.2007 г. да се разиграе между тези четирима кандидати, но ако доскоро дуелът за втория тур на 6.05.2007 г. беше в категоричния състав Саркози-Роаял, дни преди събитието всякакви комбинации изглеждаха възможни, дори и считаната доскоро за абсурдна двойка Байру-Льо Пен.

Въпросът беше дали покачването на прогностичния вот на крайно десния кандидат Льо Пен и особено на центриста Байру не е просто поредната медийна симулация, целяща да внесе интрига в само допреди няколко седмици скучната предизборна кампания. Или, питаха се социолозите, сме на път да станем още веднъж свидетели на разчупването на френската политическа поляризираност след изненадата, поднесена от Льо Пен през 2002 г., когато най-неочаквано резултатът му на първия тур беше по-висок от този на социалиста Лионел Жоспен?

Някои от последните събития в предизборната надпревара засилиха още повече усещането за реален шанс на оставащите досега в сянка Байру и Льо Пен. Твърде „социална‛, политиката на Роаял будеше по-скоро подозрение, отколкото одобрение, докато прекалено „авторитарните‛ идеи на Саркози по въпроса за имиграцията бяха определени като крайни и необмислени дори и от неговия екип.

Критикувана от своите, че не акцентира достатъчно в изказванията си върху социалния въпрос, считан за приоритетно лява политика, Сеголен Роаял направи сензационно завръщане върху „социалния терен‛ с предложението си за „договор първи шанс‛ (ДПШ). Този договор засяга младите хора без професионална квалификация, на които ще бъде предложена работа в рамките на една година в малките и средните предприятия в търговския сектор и обслужващата сфера. През този период заплатата им, изчислявана на локално ниво, ще бъде осигурявана от съответния район. Целта е ДПШ да бъде трамплин за младите, получили обучение и добили опит в дадена сфера, към постоянен договор за работа.

Въпреки че социалистите представят договора „първи шанс‛ като алтернатива на предизвикалия социални протести през есента на 2005 г. „договор за първа работа‛ (ДПР) на министър-председателя дьо Вилпен, не отсъстват коментари (като този на крайно левия кандидат Безансно), които определят ДПШ като „ДПР new look‛, с други думи - като социалистическа версия на проекта на дьо Вилпен. Сериозна критика към ДПШ е и тази, че той всъщност няма да стимулира откриването на работни места, защото при положение, че бива изцяло финансиран от държавата, не създава конкуренция вътре в предприятието и така не стимулира развитието на наетия младеж. Стратегията за засилване на социалната ангажираност на Роаял се оказва по-скоро проблематична, отколкото печеливша.

Факт е, че и Саркози, и Роаял се показаха като ‛иноватори‛, отказвайки да се идентифицират напълно с представящите ги партии, които използваха по-скоро като платформа за политическа легитимация, отколкото като идеология. Политиката на Саркози, видимо повлияна от американските неоконсерватори, беше определена от мнозина, в това число и от самия Саркози, за влизаща в „разрив‛ с досегашната политика на партията, олицетворявана от ширакизма и голизма с подчертано европейска ориентация2. Идейните разграничения са не само в контекста на policy thinking, но и на policy making. В кампанията си, наред с типично десните теми за имиграцията, нацията, реда, авторитета на държавните институции, частната инициатива и предприемачество, икономическата стабилност и конкурентноспособност посредством либерализация на труда3, Саркози включи и не малко „леви‛ теми, като социалното осигуряване, социалната справедливост, реформиране на френския социален модел, увеличаване на заплатите в държавния сектор, увеличаване на бюджета за образованието и научните изследвания.

Сеголен Роаял, на свой ред, се понесе във „вятъра на промяната‛ и модернизацията на ФСП, навлизайки в „политическите води‛ на десните с призива за „помиряване на френските граждани с глобалните компании‛, зад който всъщност стои идеята за либерализация на френската икономика, станала неизбежна за страната, ако тя иска да продължи да бъде активен актьор в процесите на глобализацията. Течението, по което Роаял се опита да насочи своята партия, е не това на Блеъровия лейбъризъм (към който Саркози на моменти залиташе), а по модела на социалдемократите в Германия. Социалдемократическият завой стана опасно рязък (защото е дълбоко десен) с призива на Роаял към „френския народ‛4 във всеки дом да се съхранява френското знаме, както и с подмяната на „Интернационала‛ с „Марсилезата‛ на няколко нейни митинга.

Но и най-смелите ходове на Саркози и Роаял в персонализирането на политиката бледнеят пред този на Льо Пен. За да покаже, че идеите му са националистически в положителен смисъл и се споделят от всички французи, в хода на своята кампания водачът на крайно дясната партия посети едно от „най-горещите‛ парижки предградия – една от сцените на „войната на предградията‛5 от есента на 2005 г. Жест – предизвикателство, адресиран най-вече към Саркози и неговата, шокирала мнозина, закана да „изчисти боклука от предградията‛, имайки предвид имигрантите.

Така вдясно приоритетната за десните партии тема за имиграцията и сигурността се оспорваше ожесточено между Саркози и Льо Пен. В стремежа си да привлече гласове от лагера на Льо Пен, Саркози заяви, че ако бъде избран за президент на Републиката, ще създаде Министерство на имиграцията и националната идентичност, чиято основна задача ще бъде да разреши въпроса с имигрантите и незаконно пребиваващите във Франция чужденци. Последва лаконичен коментар на Льо Пен, че Саркози просто се опитва да „лови риба в негови води‛, но мрежата му ще остане празна, тъй като избирателите ще предпочетат „оригинала пред копието‛.

Дни преди първия тур Саркози направи шокиращо изявление, надминавайки дори някои от най-крайните изказвания на Льо Пен (които, трябва да признаем, този път бяха доста по-туширани от ръководителя на кампанията му, неговата дъщеря Мари льо Пен, усърдно заела се с нелеката задача да спре „диаболизацията‛ на образа на баща си, преднамерено прокарвана, според нея, от неговите политически опоненти). Биологично-детерминисткият завой в изявленията на Саркози беше по отношение на престъпниците и в частност - на педофилите и самоубийците, които според него са жертва не на обществото, а на собствените си гени. Заемането на подобна крайна позиция предизвика безпокойство дори в собствения му лагер, където с притеснение наблюдаваха покачването на вота на центриста Байру, играещ със силния коз на кандидата „анти-система‛, целящ да сложи край на биполярния политически модел. Постави се обаче въпросът доколко легитимна е самоидентификацията на Байру като „антисистемен кандидат‛ при положение, че самият той е продукт на същата тази система, в рамките на която заема поста министър на образованието между 1993 и 1997 г.

Но дискредитацията на „фаворита‛ на медиите, Никола Саркози, не се изчерпа с неговите детерминистки изявления, а стигна по-далече - до задкулисни игри не с друг, а с настоящия президент на Франция Жак Ширак.

В публикация на френския сатиричен седмичник „Le Canard Enchaîné‛ от 10.04.2007 г. се твърди, че между двамата съществува споразумение, според което Ширак, отказвайки се от нова кандидатура, дава подкрепата си на Саркози, след като е получил обещанието на последния да не бъде подвеждан под съдебна отговорност, каквато реално го застрашава след падането на президентския му имунитет поради административни злоупотреби (като наемане на фиктивни кадри) в кметството на Париж. Невероятно, но може би факт предвид обстоятелството, че говорителите на президента на два пъти направиха официални опровержения на публикациите в цитирания вестник, нещо, което се случва твърде рядко и което навежда на мисълта, че споразумението между Саркози и Ширак може и да се е състояло.

Удивителното е, че въпреки думите и действията на Саркози, които шокират както неговите опоненти, така и неговите съмишленици, той продължава, според медиите, да има одобрението на най-голяма част от избирателите и още преди първия тур никой не се съмняваше в участието му във втория. По-сложният въпрос беше този за втория кандидат, който ще успее да отиде на балотаж срещу Саркози.

Льо Пен, освен на своите привърженици, разчиташе и на „протестния вот‛, който се очакваше този път да бъде дори по-висок от 2002 г., предвид признатата от всички икономическа криза на Франция с външен дълг, достигнал рекордното ниво от 67% от вътрешния брутен продукт или 1700 милиарда евро, и безработица, надхвърляща 10%. В типичен за него стил Льо Пен свърза срива на френската икономика с нерегламентираното присъствие на имигрантите в страната, които представляват за пазара по-евтина работна ръка от французите, както и с процесите на делокализация, причинени от икономическата глобализация, в която страната е въвлечена и която води, според него, до закриване на работни места за местното население след изнасяне на производството в други страни при по-ниски разходи за труд. Колко гласове би донесла на Льо Пен политиката на сигурността и преодоляването на икономическата криза с решаване на проблема с имиграцията беше трудно предвидимо, защото проучванията рядко успяваха да уловят протестния вот, съдържащ се най-вече в 20-те процента гласоподаватели, които дни преди първия тур заявяваха, че още не са решили за кого ще гласуват.

Байру, от своя страна, представящ се за „европеист‛ и защитник на либерализма, но в социална форма, разчиташе на разочарованите както от дясно, така и от ляво. Социологическите проучвания го обявиха за „третия участник‛ в президентската кампания заедно със Саркози и Роаял. С около 20% от народния вот, както предвиждаха проучванията, той можеше да се окаже сериозна заплаха най-вече за кандидатката на социалистите.

За да предотвратят повторен провал на Френската социалистическа партия на президентските избори, ключови фигури сред френските социалисти, като бившия министър-председател (1988-1991) Мишел Рокар и бившия министър на здравеопазването Бернар Кушнер, призоваха за съюз между ФСП и СФД още преди първия тур, считайки, че само обединени социал-демократите и демократите-социалисти могат да се противопоставят на силната кандидатура на Саркози. Както можеше да се очаква, и социалистите, и центристите определиха това предложение като невъзможно. По думите на председателя на ФСП Франсоа Оланд, „съюз на левицата с една част от десницата е немислим‛. Дали това все пак нямаше да се окаже последният шанс за една коалиция „анти-Саркози‛?


Обявяване на финалистите

В 20 часа на 22.04.2007 във Франция официално приключи гласуването за президент на Републиката с изключение на няколко града, където нововъведените машини за електронно гласуване предизвикаха огромни опашки. За да спази правото на вот на всеки гражданин, Конституционният съвет излезе с решение, че всички избиратели, дошли в избирателната секция до 20 часа, ще могат да дадат своя електронен вот. Забраната за оповестяване на всякакви резултати до официалното закриване на изборния ден беше спазена от медиите. (С изключение на някои франкофонски медии в други страни, като белгийския ежедневник Le Soir, който - неподвластен на забраната - продължи и в дните за размисъл да изнася цифри за последните тенденции в движението на вота. Предварителни резултати бяха изнесени към 18 ч. и в някои френски блогове.)

В 20.00 часа станаха известни двамата кандидата, които се класираха за втори тур –Никола Саркози и Сеголен Роаял. Този път изненади нямаше и социологическите агенции могат да се поздравят за добре свършената работа, тъй като предвидиха дуела Саркози-Роаял, макар и с временни колебания дали Байру, чиито резултат забележително се покачи от 6% при стартиране на кампанията до 20%, няма да измести някой от очакваната класическа дясно–ляво двойка. Единствено неочаквано нисък се оказа резултатът на Льо Пен, обяснението на което следва да се търси в „патовата ситуация‛ Льо Пен - Ширак, до която се стигна на втория тур през 2002 г. Самият Льо Пен, видимо разочарован, коментира представянето си лаконично, казвайки, че се е заблуждавал в желанието на френския народ за промяна и че всъщност французите показаха, че са доволни от тези, които ги управляват.

Във ФСП можеха да си отдъхнат и да поздравят екипа на Роаял, който успя да предотврати кошмара от 2002 г., довел до краха на социалистите още на първия тур.

Новината на деня всъщност дойде не от резултатите, а от рекордно високата избирателна активност, изчислена на 85% на национално ниво, което е с 13% повече от 2002 г. – резултат, надхвърлящ най-високото избирателно участие, отчетено през 1965 г. при провеждането на първите общи избори за президент на V Република. Анализаторите коментират този факт като „завръщане на французите кьм политиката‛ и „силно желание за промяна, която да бъде започната от тях самите‛. Масовостта на вота е до известна степен парадоксална при положение, че предизборната кампания беше като цяло оценена за слаба, тъй като от нея отсъстваха важни въпроси, като този за съдбата на френския социален модел и за ролята на Франция - в Европа и в процесите на глобализацията. Докато досегашните кампании бяха белязани от една „голяма тема‛, като тази за сигурността, донесла победата на Ширак през 2002 г., то сега кампанията на всеки от основните кандидати беше много по-индивидуална, дори лична, доколкото не се вписваше строго в линиите на представящата го партия. Заговори се за навлизане в нова фаза на политическия живот във Франция – тази на „персонализация на политиката‛, белязана от отделните политически личности и техните качества, а не от партиите с техните идейни платформи, програми и интереси.

Веднага след обявяване на временните резултати, класиралите се за втори тур кандидати направиха обръщение към своите избиратели и към френския народ. И Никола Саркози, и Сеголен Роаял подчертаха важността на високата избирателна активност като знак за победа на демокрацията и явното желание на французите да участват в управлението на страната. И двете изказвания бяха поразително близки в своите послания, адресирани към максимално широка публика, която Саркози призова на втори тур да гласува за изграждането на една „братска Франция на реда и сигурността, гарантираща работа за всички‛, а Роаял - за една „Франция на справедливия ред, уважението, социалния прогрес и социалната демокрация‛.

Очевидно и двамата кандидати ще се опитат да привлекат на своя страна гласовете на Байру, които ще се окажат решаващи за втория тур, най-вече за Роаял. Нейната позиция е по-неизгодна, защото дори и след обединяването на „малките‛ леви кандидати, всеки от които призова своите членове и симпатизанти да гласуват за Роаял, кандидатката на социалистите ще събере около 45% срещу 55% на десните за Саркози.

Въпреки заявленията на Льо Пен и Дьо Вилие, че няма публично да подкрепят нито една от двете кандидатури, очаква се гласувалите за тях да гласуват за Саркози. Най-интересна е ситуацията с електората на Байру, чийто състав се разделя на 45% десни, 35% леви и 20%, които не се определят нито като леви, нито като десни. Именно за тези 20% борбата ще е най-ожесточена. Байру заяви, че преди да вземе позиция за втория тур, ще изслуша предложенията от дясно и от ляво. Всъщност на Мишел Рокар и Бернар Кушнер сега най-вероятно ще се падне отговорната роля на „парламентьори‛ между двата лагера.

Саркози е крачка пред Роаял по пътя към Елисейския дворец, но, както обичат да казват французите, „мачът още не е спечелен‛. Преди финала на политическото дерби на 6 май французите ще присъстват на един полуфинал под формата на публичен дебат между Саркози и Роаял, предвиден за 2 май, който със сигурност ще повлияе върху крайния резултат.


1. От „nonistes‛ (фр) , т.е. гласувалите с „не‛ (non) на Референдума за приемане на Договора за европейска конституция
2. Ширакизмът, наречен така на името на френския президент Жак Ширак, е идеология (исторически инспирирана от голизма), която поставя акцента върху засилване на държавния суверенитет във външната политика на Франция - най-вече по отношение на САЩ - и върху етатизма във вътрешната политика, т.е силна държава, но в институционален, а не толкова в социален смисъл.
3. Става въпрос за премахване на закона за 35-те работни часа на седмица, действащ в момента в държавния сектор.
4. Обръщение – запазена марка за десните лидери за разлика от традиционното обръщение на левите „скъпи другари‛ (« chers camarades »), последното много рядко използвано от Роаял и заменено с популистката формула „скъпи съграждани‛.
5. Така медиите определиха вълненията в парижките предградия от есента на 2005 г., предизвикани от смъртта на двама имигранти от арабски произход. Гонени от полицията за проверка на документите, те се скриват в трафопост, където нелепо умират от силен токов удар.
още от автора
Анна Димитрова е хоноруван преподавател в Катедра „Теория и история на културата‛ в СУ; в програмата „Политически науки на френски език‛ на НБУ и в Катедра „Международни отношения‛ на ЮЗУ-Благоевград. Специализант в Националния център за


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”