Български  |  English

За Волфганг Изер - ІI

Без съгласуване


В края на януари тази година почина Волфганг Изер. Представител на т.нар. Констанцка школа, известен с книгите си «Имплицитният читател» и «Актът на четене» от седемдесетте години и «Фиктивното и въображаемото», излязла в началото на деветдесетте, той беше един от най-интересните и влиятелни литературоведи на двадесети век. Стенли Фиш, в една своя статия върху Изер, споменава, че книгите на немския мислител в началото на осемдесетте в САЩ са се продавали повече от което и да е друго литературоведко изследване.

Волфганг Изер беше и в България, 2000 година, за една конференция, за която няма да е грешно да се каже, че бе най-голямото литературоведско събитие в тази страна. Но той е бил тук и преди това, в мисълта на българските литературоведи, в техните открити и задочни спорове, а желанието за смислено литературознание ни кара да се надяваме, че той ще бъде тук и за напред като постоянно предизвикателство пред всяко теоретично отнасяне към литературата.

Ранната работа на Изер е белязана от интерес към взаимодействието между творба и читател и изследванията му в тази насока ще сложат основата на т.нар. рецептивна естетика. За разлика от своя колега Х.Р.Яус, той се занимава не с действителните читателски реакции, а, от една страна, с онова, което в текстовата рамка позволява взаимодействието («текстови структури»), от друга – с типиката на читателската реакция – една феноменология на четенето («структурирани актове»). Това налага и въвеждането на понятието «имплицитен читател», което трябва да представя «трансцендентален модел, който прави възможно описанието на структурираното въздействие на литературните текстове». Самото взаимодействие е стимулирано от «празни места» (които са условие за възможност на потенциални връзки), «отрицания» (при които чрез промяна на контекста на включените в произведението елементи се появяват нови значения, отричащи старите) и «негативност» (която представлява неформулирания фон на текста, неговия неартикулиран двойник).

От рецептивната естетика Изер се насочва към една литературна антропология, чието най-пълно очертаване е «Фиктивното и въображаемото». Целта на една такава антропология е развиването на човешката само-интерпретация през литературата, а фиктивното и въображаемото са избрани като обект на изследване поради това, че, съдържащи антропологични диспозиции, те се разкриват най-добре в литературата, където не са прагматично ориентирани. Изер къса със старото противопоставяне на фикция и реалност, за да въведе триадата фиктивно, реално и въображаемо, като фиктивното не е субстанция, а е разбирано като фикционализиращи актове, които вземат неща от социалния конструкт «реалност» и по този начин ги лишават от определеността им, за да придадат форма на инак аморфното въображаемо.

Според Изер, човек създава най-често фикции, за да съгласува началото с края, за да структурира света си и да добие впечатлението, че го контролира. (Изер използва поянтието на американския литературовед Франк Кърмоуд «съгласуващи фикции»). Фикцията обаче е сама по себе си неопределена и, оставена неподчинена на прагматична цел, тя разкрива липсата на предварително дадени форми и модели на саморазгъване на човешките възможности. Мобилизиралото въображаемото фиктивно показва потенциалността на възможните форми. Човек никога не е просто онова, което е, той е и онова, което може да бъде, без тази възможност да е предопределена от някаква същност, а това ще рече, че човек е отворен постоянно към радикална другост, която не може да бъде сведена до наличното или съществуващото. Другостта винаги е плашеща, тя подсказва, че не всичко можем да контролираме, че има неконтролируемо, че има основополагаща несигурност; свързана със собствената ни потенциалност, тя сочи и към крайността ни, като ни казва, че ние винаги можем да я надхвърляме, да трансцендираме тази си крайност, оставайки все в нея. Отвъд всяко съгласуване, дори и пред лицето на смъртта, а значи и пред възможността животът да е бил несвързан, разпилян, фикцията – ни учи Изер – фикцията ще е разкрила безкрайната потенциалност на крайното.

Сега, когато Изер вече го няма, не бива да бързаме да съгласуваме, да казваме «ето това е бил животът му». Във всеки момент от живота си той ще е бил и толкова много от онова, което не е бил, което не се е осъществявало. С отказ от съгласуване трябва да се потърси следата на безкрайната потенциалност, която ще е оставил в своите трудове, в анализите си на Стърн и Шекспир, на Бекет и Бъниан, по страниците на всяка от книгите си. Това е единствената, безнадеждната надежда на наследството.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”