Български  |  English

За номеклатурата и нейните привилегии

Поредицата на в. "Труд" Власт, пари, комунизъм, както се очакваше (и вероятно беше изчислено предварително), размърда блатото. А и позволи на някои от сутрешните телевизионни блокове да ‛освежат“ програмите си с отдавна забравени лица. (Най-покъртителен беше гастролът на Янчо Таков при Коритаров, от който се разбра, че той, синът на члена на Политбюро, е най-онеправданият и най-преследваният от режима на Живков. Защото, видите ли, го тикнали в затвора заради контрабанда на кожени палта. Него най-строго наказали, докато едни други контрабандисти по-леко се отървали – не излежали пълния си срок.)

Естествено е да се предполага, че поредицата беше намислена и произведена най-вече с терапевтична цел. Някой някъде се е разтревожил от все по-засилващата се носталгия по времето на Живков, направил е дребната и лесна сметка, че тази тъга (по ‛човека от народа“) може електорално да се трансформира във възхита към друг ‛човек от народа“ (Борисов или Сидеров, все едно). И е взел овреме мерки. Иначе няма как да се обясни 15-годишното мълчание на симпатичния ревизор Кирил Лалов, който, по незнайни причини, точно сега се е сетил за ревизионните си актове и с тях под мишница се е затичал към в. ‛Труд“. Където вездесъщата Валерия Велева тутакси е прозряла изключителното значение на тези документи и се е заела с обработката. На тази версия обаче може да повярва само някой марсианец.

Колкото до разкритията, поне за поколението, живяло по времето на социализма, те не са никаква изненада. Обществена тайна бяха и столът в ‛Рила“, и магазинът зад стола, от който се купуваха конвертируеми стоки с неконвертируема валута на заводски цени. ‛Маздите“ пък, които обикновено караха снахите на ЦК, въобще не бяха тайна, защото се движеха по софийските улици – няма как да ги скриеш. А и за вилите всичко се знаеше, тъй като имаше цели отцепени райони в Бояна и Драгалевци, през които и птичка не можеше да прехвръкне. За какви тайни става дума, когато сградата на сегашното музикално училище на ‛Оборище“ беше построена пред очите на софиянци като специален жилищен блок за най-висшата номенклатура. В нея имаше 6 или 8 апартамента, в които най-рационалното придвижване беше с летни кънки или тротинетка. Иначе имаше опасност да не успееш да стигнеш навреме до тоалетната. (Между другото, след като поживя известно време там, номеклатурата я отстъпи на Владко Живков, който след смъртта на сестра си си я беше харесал за седалище на ‛Знаме на мира“.)

И сумите, които се изнасят в ревизорските разкрития, не са кой знае каква изненада. За хонорарите на Тодор Живков и на личния му редактор Милко Балев знаеха не само в Партиздат. Клюката пълзеше из София така, както пълзяха клюките за запоите на малкия Живков и за мощните оргии на ‛онеправдания“ Янчо Таков. В нашата малка и уютна столица тайната нямаше шанс. Както няма и сега. Без столицата да е малка, нито уютна.

Така че ‛терапевтичната“ акция на ‛Труд“ едва ли ще постигне целите си. Няма кого да изненада. Старците тези неща са ги знаели; или са се досещали за тях – не случайно основните лозунги след 10 ноември 89 бяха срещу привилегиите. На младите пък абсолютно не са им интересни подобни сюжети. И въобще не могат да проумеят за какви Мазди и какви телевизори им дрънкат.

В акцията обаче има нещо полезно. От публикациите се разбра, че истината за нашия живот не е в доноса на колегата, който те е наклепал, за да отиде на твое място в командировка в Източен Берлин; и така те е лишил, о, ужас!, от три чифта дамски обувки ‛Саламандер“. Истината, ако някой се интересува от нея, е в счетоводните документи. Тя е в папките на ревизорите.

Въпросният Кирил Лалов завършва поредицата си с интервю, в което казва, че ревизия на властта след 1989 г. не е възможна. Защото вече не съществували двете специализирани контролни системи: Комитетът за държавен и народен контрол и Държавният финансов контрол. Разбити били. Да, сигурно са разбити. Обаче съществуват други контролни органи. Които, предполага се, са приемници на предишните. И сигурно си пазят архивите. Счетоводителят по условие умира за архивите си.

Така че бумагите са ‛живи“. Те са някъде тук и могат да бъдат намерени. Проблемът е, че никой не иска да ги търси. Още по-малко – да ги чете.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”