Български  |  English

Сбогуване с Ришард Капушчински (1932 – 2007)

Късно вечерта на 23 януари по каналите на полската телевизия стихна обичайната политическа глъч. Коментарите по раздипляни една през друга корупционни афери, поредните разкрития в досиетата на свещеници и високостоящи миряни… - цялата ежедневна медийна дрога от ожесточени идеологически и властови битки бе пометена от съкрушителната вест за смъртта на Ришард Капушчински.

Просто не е за вярване! Та той толкова пъти е гледал смъртта в очите - и винаги й се е измъквал. Бил е на толкова многобройни фронтове в различни точки на света - и се е преборвал за оцеляването си. Не е носил оръжие, даже нож, защото ако те хванат, може да се защитиш единствено със собствената си невъоръженост, да се отървеш с блага дума, да се направиш на шашав. Боледувал е от целия спектър болести, върлуващи в непознатите и неразбираеми от нас страни на Третия свят, Африка, Азия и Латинска Америка. Точно там, където се трансформират континенти, падат правителства, рухват империи, избухват въстания и войни, а другите се страхуват да бъдат, той беше - Капушчински.

Присъстваше навсякъде, където светът се променя и където мизерията и гладът се сплитат с надеждите за по-добро утро. Не го е спирал сковаващият студ, тропическата жега, боледувал е, страдал е, но е вървял напред. Неестествено за него бе състоянието на покой: журналистиката бе мисията на Капушчински и той пишеше само за това, което лично е видял и преживял. Попитан веднъж за причините, поради които непрестанно пътува по света, той отговори: Това е моят начин за живот. Пътешествам, за да пиша. Пиша, защото пътешествам. Ако престана, ще се счупи моето перо.

Перото на Ришард Капушчински показа на света, че журналистиката от занаят може да се превърне в изкуство. Създадената от него литература, изпълваща цяла библиотека, просто не може да бъде наречена ‛литература на факта“. Тя е културологичен opus magnum, отвеждащ ни в лабиринта на най-важните конфликти на ХХ век. Защото до последния си момент Капушчински философски изследваше основите на световните кипежи и ни предизвикваше не поотделно, а всички заедно да мислим универсалната човешка екзистенция. С таланта и усилието си да ‛превежда“ различните култури, да опитоми недоверието и незнанието за другия, той ни заведе в земи, на които повечето от нас никога няма да стъпят.

Капушчински, да речем, разкри механизмите на властта в голям трактат, конструиран от гласовете на хората в обкръжението на етиопския монарх Хайле Селасие ("Императорът", 1978). През 1983 година ‛Sunday Times“ избра точно тази книга за най-добра публицистична позиция за годината. Четири години по-късно пък Royal Court Theatre с огромен успех поставя сценичната й адаптация. Последната велика революция на ХХ век, според полския журналист, протичаше в Иран. И той бе там, за да проследи опозиционното движение срещу шаха Мохамед Реза Пахлави, построявайки изкусна метафора на полското движение ‛Солидарност“ и осмисляйки тъгата, съпътстваща големите исторически преживявания на човека и обществото ("Шахиншахът", 1982).

Днес в книжарниците по цял свят стоят книгите на Капушчински, преведени на над 30 езика. Но самият той навлиза в далечните страни през портата на литературата. Всяко пътуване е предшествано от дълго проучване. Известно е, че приживе притежаваше 5 отделни библиотечни сбирки, освен домашната: в Лагос, Мексико, Дакар, Оксфорд и в САЩ. Пословично в това отношение бе напътствието му към младите журналисти: За да напишете една страница от своя текст, трябва да сте прочели 100 страници , написани по тази тема от другите. Журналистът трябва да знае всичко, да бъде навсякъде, непрекъснато да пита и да любопитства за най-малката подробност, за най-незначителния на пръв поглед детайл. Трябва да се пише просто, защото това е спасението за репортера. Като кореспондент на ПАП някога Капушчински е разполагал с 40 долара за телекс. Цената на една дума е била половин долар. Така журналистът е принуден да изпрати само 80 думи, но в тях да опише най-пълно поредния военен преврат.

В своята писателска биография до 1989 година Ришард Капушчински изпита и сложната игра с полската цензура. Защото майсторството му в прилагането на различни наративни техники, тънкият рисунък на описваните персонажи и, преди всичко, метафоричното интерпретиране на историческите промени не убягваха от бдителното й око. Писането е свързано с риска, с риска от всичко. И често стойността на написаното не е в отпечатаното, а в неговите последствия. В безброй интервюта, лекции и доклади, побиращи се в няколко тома, с отвоювания си авторитет на мъдър философ и духовен водач, Капушчински спореше с либералните доктрини на ХХ век. Той предупреждаваше хората на Запада за обхваналото ги ‛забавление до смърт“, за завладяващото ги консуматорство, за безразличието към онези тотално огорчени, отчаяни, маргинални 8% от човешкото население. Писателят анализираше света, идентифицирайки се с гледната точка на всички нива на човешкото съществуване: от семейството, клана, обществената група, региона; през държавата, в която има по-богати и по-бедни райони, по-заможни и по-проблемни градове; до планетарния мащаб на страните и континентите.

Погледът на Капушчински проницателно прогнозира възловите проблеми на ХХI век: теорията му за трите глобализации, за кризата на държавността, за бурното развитие на исляма, съпътствано с остри кризи на другите големи религии, осъзнаването, че ще живеем в мултикултурния свят, и т.н., и т.н. От огромното поле на изследователските му размишления не убягнаха въпросите, свързани с човешката нужда от идентичност, с различните ипостаси на понятията вяра и религиозност, със силата и коварството на медийния свят.

Може би задъхан от разрастващия се световен хаос, може би уморен да мисли за натиска на планетарните противоречия, Капушчински понякога се обръщаше към филигранните форми на афоризма, кратката интимна бележка, ефирната скица, към поетичния изказ (6 тома ‛Лапидарии“, стихосбирките ‛Бележник“, ‛Законите на природата“), за да потвърди още веднъж кредото си, че ще пребъде този, който е изградил собствения си свят.
---
През април 2002 година писателят дойде в София за премиерата на българското издание ‛Избрано. Футболната война. Още един ден живот. Абанос“ (‛Карина. М“, С. 2001). Дойде за връчването на присъдената му титла доктор хонорис кауза на Софийския университет. Дойде, за да се срещне със своите български читатели, да проведе workshop със студентите по журналистика. Аз съм сигурна, че дойде да види и да благодари на своята неуморна и проникновена преводачка и приятелка Благовеста Лингорска, която наричаше моят амбасадор в България. В претоварената програма на пан Капушчински ‛Култура“ поиска да вместя свое интервю с него (вероятно само по причина, че родният ни език е общ, макар писателят да владее много други езици). Споменът за това интервю ме преследва до днес и облива с руменината на срама бузите ми. Днес вече знам, че добротата му, скромността му и вероятно неумението да отказваш всичко на всички доведе до среща, рамкирана предварително в 25 минути.

Имах представа с кого ми предстои “spotkanie“, през годините бях изчела повечето от книги на Капушчински, интересувах се от прогнозите му какъв ще бъде светът през ХХI век, вслушвах се в тях, вярвах му. Но нямах никаква представа от технологията на жанра интервю. Кольо Вандов ме обучи за десет минути как да боравя с репортерското касетофонче - така напред, с това копче назад, а така обръщаш касетката. Постави чисто нови батерии и аз тръгнах да подготвям моите въпроси. До ден-днешен пазя ученическата тетрадка с кичозна корица, на която като в рекламен клип мигат женски очи, светлинното лице раздира Айфеловата кула, а на челото му пише Paris. Знаех за какво не искам да питам: не исках да питам за 11 септември, за Франсис Фукуяма и неговия ‛край на историята“, за сблъсъка на цивилизациите във вариант ‛Самюъл Хънтингтън“ и прочее неща от световния котел.

България се подготвеше за встъпването в Европейския съюз и затова бях си наумила да питам Майстора за нещата именно около това. Дали може да видим света, без да напускаме своя ъгъл, след като понякога трудно обхващаме с рефлексия ‛света зад прозореца ни“. Дали в Европа ни грози провинциализъм? Как може да изглежда културната визия, която ще ни позволи да заемем достойно място в Европа? Подготвих се да питам защо ни се струва, че интелектуалните елити се страхуват да дефинират понятието за национална идентичност. Какво значи в нашите страни днес да бъдеш европеец и дали това е важно? Дали всичко ‛родно“ заслужава ‛трансфер“ в Европа? Или трябва да отхвърлим много налепи от последните 50 години? Дали има място мнението, че западноевропейската цивилизация е в отстъпление, че губи своята енергия да утвърждава самата себе си и да мотивира собствени идеи? Очаквах да чуя мнението на Учителя на поколения журналисти за образа на днешния млад журналист. Дали това е ‛акултурният“ занаятчия без багаж и ‛схоластично знание“, но пък притежаващ различни модерни умения ? И много други неща, главно много.

Отидох на срещата в точния час, но той бе по-точен. Представих се и му връчих последната разработка на Центъра на Антонина Желязкова, за което тя ме бе помолила. Капушчински разгърна книгата и каза: Колко хубаво, ще имам какво да чета в хотела довечера. Антонина е боец. Поднесох му бутилка - тогава новото българско червено вино ‛No Men’s Land“; това име някак ми е близко. Виното сигурно е прекрасно, българите правят хубави вина, но, пани Барбара, няма ничии земи. А сега искам да чуя Вашата история - защо сте тук, как се адаптирахте, имате ли среда, имате ли приятели? Боже мой, си казах, какъв е този човек, който бе посрещан през живота си от кралски особи, разговарял е с най-големите политици и журналисти на света, а сега тъй искрено се интересува от моето житие-битие. Натиснах касетофона и зададох първия си въпрос. Днес не помня точното му съдържание, но Капушчински ме погледна мило и каза: А знаете ли, че аз никога не употребявам касетофон в своите интервюта. Той сковава човека, променя говора му, отнема спонтанноста в разговора. Но не се бойте. За мен това не е проблем. Свикнал съм. Проблемът е, че конструирахте много обширен въпрос, а така не се прави. Ето, ще се опитам да ви отговоря. Потече разказът му за това как днес в Европа сме свидетели на обществени кризи, предизвикани от липсата на обединяваща ни, широко разбирана ценностна система. За кризите от разпада на интелигентския етос… За трите основни движения, протичащи в света, без разбирането на които не можем да разберем случващото се на планетата, в Европа, в своята страна, в своя дом... Първо, движението на хората - туристическите и емиграционните процеси, човешките походи в търсенето на работа, обучението, в бягството от глада. Второто движение е на нашите стоки, дрехи, храна, техника, коли – на всичко, което идва към нас от някъде. Третото движение е постоянен обмен и водовъртеж на картини, кино, телевизия, интернет.
… Заслушана в отговора му, замислена как ли ще изгубя в превода тези сложни смисли, видях, че лентата в касетофона спря своето движение... Прекъснахме и Капушчински взе апаратчето в ръцете си, отвори го, огледа го, извади батериите, постави ги отново. Извърши безуспешно цялата процедура още веднъж и спокойно констатира: Това са батерии менте, те са направени някъде от нещастни филипински или китайски деца и както в описаното току-що движение, тази лоша стока е попаднала във Вашите ръце. А вие не се безпокойте, няма да занесете това интервю в редакцията на ‛Култура“. Апропо, и аз съм работил в полската ‛Култура“, от това светът няма да загине. Ще се срещнем пак
---
Оттам, накъдето сега е отпътувал великият пътешественик Ришард Капушчински, още никой не е написал репортаж, но аз вярвам в чудеса!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”