Български  |  English

Новогодишен музикален фестивал – втора част

В концертните завръщания на всеки български музикант, който живее и работи в чужбина, има най-различни знаци. Постоянният знак за ‛връщанията“ на Минчо Минчев блести с искреност, с радостта от срещи с български таланти (сега и в Музикалното училище), с далеч не българската традиция за приятелско общуване с много по-късни от неговото поколения. Този знак изпълни сякаш духовете на определено младата публика в зала 1 на НДК (5 януари), когато Младежката филхармония ‛София“ (това е оркестърът на ДМУ ‛Любомир Пипков“ с диригент Деян Павлов) и трима млади цигулари партнираха на голямата фигура. Има нещо изконно българско в начина, по който Минчев разкъсва живота си на две, за да учи ‛на ум и разум“ младите тук. Такива жестове правят обикновено хора, които са имали свои премеждия с педагози и са си дали сякаш дума, ако започнат да преподават, да преподават ‛от сърце и душа, с приятелска усмивка и топла дума“. Той и без овациите на най-младите има достатъчно почитатели у нас, а харизмата му не само не отслабва, а сякаш придобива нови и нови пластове. В Концерта за четири цигулки на Вивалди Минчо Минчев свири заедно с Лия Петрова (с която преди време ‛бистреха“ с радост и възторг Моцарт), Кристина Хинова и Радослав Ненчев. Подобни жестове в България засега са предимно негов патент. Може би защото той просто може да свири така, че още да е за пример на много по-малките от него. И може да си позволи да ‛рискува“ да се покаже пак пред ужасно критичните им пубертетни очи и уши с Концертната полонеза на Виенявски – която затрептя в неповторимия му маниер и беше достатъчно ярък образец и за чудесните млади музиканти от оркестъра.

Едно съвсем различно завръщане ни представи програмата ‛От Бах до Бийтълс“, в което вкусът и равнището на представяне бе като на стъклените мъниста, които навремето са давани на аборигените по най-различни поводи. Много привлекателно заглавие и съвсем не привлекателна реализация ‛за четири рояла и перкусии“. Ако можеше по някакъв начин да се преглътне ученическият аранжимент, то изпълнението и целта на концерта да заприлича на гигантски пиано бар, но доста елементарно разбиран, поради което дразнещ и отблъскващ (светлини, лош звук и монотоние), си бяха направо обида за публиката.

Напускам това недоразумение, което на всичкото отгоре беше в зала 1, и се отправям към зала № 6, за да чуя с радост очаквания, донякъде познат репертоар на виолончеловото трио ‛Челисимо“. Анатоли, Калина и Атанас Кръстеви отново са се събрали, за да посвирят. Изглежда това общуване им е много по-интересно - чрез музика, чрез намирането на интересните звукови полета в ‛сцеплението“ на трите ‛еднакви“ инструменти, чрез въодушевеното партньорство на многобройните им почитатели. Това е красотата на просветения, на одухотворения салон, в който отиваш, за да подишаш различен въздух, да чуеш онова, което познаваш в по-различен ракурс и, най-накрая, да се възхитиш на чисто европейския начин, по който едно семейство разговаря – емоционално, културно, с чувство за хумор, но и с вътрешен трепет.

Авторският концерт на Теодосий Спасов ‛В необятнотопотвърди търсенията на известния ни музикант за звуково изразяване, най-общо казано, на природата в музиката. Този етап започна по-отдавна, но очевидно се превръща в творческа обсесия за музиканта и, както вече се чува, с едни по-различни резултати. Музиката му не иска да кореспондира само с идеята за ритмуса в джаз-фактурата. Музиката му върви много повече на границата между медитацията и импровизациите, стил ECM; това е музика, която иска да те вдигне или да те накара да вдигнеш взор нагоре и мислено да полетиш. В тази естетика Теодосий се чувства като риба във вода и именно тези търсения го импулсират и провокират да продължава да е в страхотна инструментална форма, а също така ненаситно да открива звуци и тембри в кавала. Той тръгва бавно, уж неефектно, но след малко вече владее времето и пространството, в които напрежението е обсебило и публиката. Тя го следва абсолютно, сякаш змия под свирката на индийски факир.

Поначало този концерт е общо решение – негово и на диригента Илия Михайлов, заедно с камерния оркестър ‛Студио Примо“ и останалите от джаз квартета – Румен Тосков, Михаил Йосифов и Христо Йоцов. Съчетанието на два, по презумпция предопределени за друго, състава и тембри по-рано се случи и със ‛Софийски солисти“. Днес съюзът е още по-естествен; музиката смело се занимава с отделния миг, но съставя и органичното цяло. Музика на архаиката, на носталгията по първичното, но и на сиянието, мъдростта и радостта. Създадена да се ‛разсипе“ в етера, тя може да те насърчи в личния ти ескейпизъм, но също така е в състояние красиво да те върне в света на природната реалност. Защото е родена от оплождането на земята от небето.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”