Думи срещу думи ( литература), брой 2 (2706), 19 януари 2007" /> Култура :: Наблюдатели :: Европа е нашето минало
Български  |  English

Европа е нашето минало

Четвъртата стихосбирка на Амелия Личева е тънка книжка с някак ‛юбилейния‛ брой от двайсет стихотворения, не просто красиво, но и много интелигентно оформена, с дизайн, който ‛чете‛ смисъла и се превръща в своеобразна реплика на неговото поетично внушение. Но тъй като днешният ни пазар е залят от тънки поетически книжки, подходих скептично; може би затова бях изненадана да открия едно нова и доста различна Амелия. И защото ми се струва, че тази разлика е симптоматична за развитието на цялото поколение, което навлезе през 90-те години с устрема на своите ‛постмодерни‛ амбиции, ще се опитам през текста на тази книга да очертая някои по-общи и специфични тенденции на ставащата промяна.

Още първият поглед оставя впечатлението, че това е най-малкословната книга на Амелия Личева; иначе казано, най-ясно е надмогната човешката и поетическа, твърде български поетическа склонност да се говори многословно за себе си. Няма красиво разхищение на словото, парад на културни знания, игра на литературни асоциации, прибежки във времето напред и назад; изобщо, няма го онзи панаир на въображението, с който младата поезия на 90-те си извоюва името постмодерна. Бих рискувала дори с термина стилистичен минимализъм. Точно тази тенденция към предпочитание на смисъла пред ефекта на словото, на чувството пред играта на чувства се наблюдава у мнозина между поетите, които приближават 40-те.

Внушението на стихосбирката може да бъде обобщено в две (обикновено се казва ключови) понятия. Първото е носталгия. Носталгията е важна не толкова като дума, като словесна представа (макар че с нея завършват няколко текста), колкото като доминиращо настроение. Сякаш е била задържана дълго време и едва сега достига потребността да се превърне в (повод за) книга. Бих употребила и друга дума – въпреки пейоративния нюанс, който е придобила в модерното мислене – сантименталност. Сантимент все пак означава чувство, емоция, а тази книга е открито емоционална, без обичайните начини (включително в предходните книги на самата Амелия) да се маскират ‛обикновените‛ чувства като ерудиция, игра на асоциации, ирония, отстранение...

Второто понятие е също така сериозно (или ‛екзистенциално‛, както обичат да казват кандидатстудентите напоследък) – възраст. Усещане за възраст, ако трябва да бъдем по-точни. Стихосбирката говори за човешкото време и за белезите, които то оставя в психиката на всеки индивид. Насложени един към друг, текстовете разказват за начина, по който човек пътува през времето: най-напред в ясна посока от началото към края, после, с напредването на възрастта, все по-често от днес назад, на пресекулки назад по някакви неравни пътечки на желанието за спомен. Тук наистина става въпрос за пътечки; книгата не пише за големите спомени – тези, от които се правят романи или поне разкази, а по-скоро внушава усещането да имаш спомен за нещо, което (може би) е било.

Така достигаме до ‛европейската‛ тема. Отвъд политическата коректност, която, разбира се, прави всекиго подозрителен, трябва да забележим, че тази Европа е доста различна от крещящия образ на политическите плакати и лозунги. Европа се оказва ... детството по софийските улички с имена като ‛Будапеща‛ или ‛Париж‛, както и спомени за места, някога избродени, полувидени, полуизчувствани... Всеобщото ‛Напред към Европа!‛ се оказва ‛Назад към Европа!‛, търсене на себе си от някакво носталгично (въображаемо?) време. Няма смисъл да гадаем дали това детство и тази ‛Европа‛ са истински. Те са литературен, поетически факт. Освен това пораждат такава ‛общност‛ между поет и читатели, каквато не може да бъде заплашена от никоя геополитическа конюнктура.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”