Реплика от ложата (театър), брой 44 (2703), 14 декември 2006" /> Култура :: Наблюдатели :: Досадният <i>Юн Габриел Боркман</i>
Български  |  English

Досадният Юн Габриел Боркман

Когато човек види поне две трети от имената на актьорите в афиша на това представление, има пълното основание да си каже: ‛Това е сбъдната мечта.“ Защото си представя не толкова приятната топлина на облъчващото го обаяние от славата на струпаните на сцената звезди, колкото предвкусва неповторимата тръпка от ‛надиграването“, удоволствието от съизмерването между неповторими светове, от вълнението, извикано от уникалните роли на актьори с вече утвърден театрален стил и сила. Това е старата, класическа, вечна дори театрална мечта, надскачаща медийния транс от участието на звездите и очакваща ролите на големи имена в нашия театър да засвирят в незабравимата музика на спектакъла... Дори скептичният въпрос: ‛Какво ли драматично важно режисьорката е открила в ‛Боркман“, в една от най-моралистичните пиеси на Ибсен?“ не разрежда очакванията, а обратно - още повече разпалва любопитството. Стига обаче толкоз патос, мечтания и очаквания.

Реалността, както обикновено, е жестока. След първия половин час на ‛Юн Габриел Боркман“ мечтите отлитат. Спектакълът на Елена Панайотова смайва със своята протяжна досадност. Трудно е да повярваш на очите си, че не само тези на любовта, както твърди Шекспир, но и искрените усилия на режисурата могат да бъдат толкова напразни.

Японските паравани на заден план, хартиеното рисувано чадърче на Фани Уилтън (Радена Вълканова), намекващо гейша, ритмическите гимнастики в интонационно-мизансценната партитура на спектакъла, които актьорите без усилие отхвърлят, предполагат някакъв цялостен код на спекатъла. Той обаче не проработва. Дори да допуснем, че целта на тази знакова мрежа е била да отчужди пиесата на Ибсен, то усилието е явно напразно, защото дори сюжетът, който тя предлага, е сам по себе си достатъчно отчужден от съвременната аудитория. И страсти няма, та да наблюдаваме с ‛отчужден“, хладен поглед как идеите (на тези хора за себе си и живота им) ги убиват. Така че параваните и мизансценно-жестовата ритуална гимнастика на актьорите функционират единствено като дизайн и остават впечатлението, че дори им пречат.

Не е за вярване, че актьори, като Мария Каварджикова, Валентин Ганев, Жорета Николова, изведени от познатата им емоционална им плътност и собствена стилистика, са оставени да висят някак в празното пространство, зациклили като раци в няколко пози и жестикулации, за да изобразяват чувства. Особено Боркман – той може да се разглежда като експеримент на Валентин Ганев да изсипе накуп всички натрупани в практиката рутинни хватки и клишета в изобразяването на образ с цел се освободи от тях в по-нататъшната си работа завинаги.

Може би с основание биха ми възразили, че образите в тази пиеса не са особено богати и сложни характери, за да провокират актьорите, и че ‛Боркман“ звучи отдавна моралистично-досадно, вместо трагично. Така е. Но дори 100-годишнината от смъртта на Ибсен не е достатъчно основание да се посегне към ‛Боркман“ само от почит към паметника на великия драматург. А и тази година театралният свят го чества, защото пиесите му продължават да вълнуват, а не защото са престанали отдавна да ни засягат. При толкова богат избор на Ибсенови пиеси, защо ‛Боркман“ - така и не става ясно.

А иначе, мечтите са като следите. Те остават.
още от автора


"Юн Габриел Боркман" от Хенрик Ибсен. Превод Гергана Мей. Режисура Елена Панайотова. Сценография и костюми Анна Кирилова. Участват Валентин Ганев, Жорета Николова, Тома Бранкованов, Мария Каварджикова, Радена Вълканова, Красимир Доков и Мария Сапунджиева. Народен театър ‛Иван Вазов‛. Премиера 8 декември 2006
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”