Български  |  English

Кръстопътният юбилей

2006-та се се случи година на филмови юбилеи – 60 години списание ‛Кино“, 10 години София Филм Фест, 20 години Киномания... В контекста на предстоящия текст, на прицел е последната. По случайност притежавам екземпляр от каталога на онази пионерска Световна Кинопанорама’87, когато съм била едва 7-годишна. Сравнението и равносметката са неизбежни. Макар с днешна дата форматът и качеството на хартията да са значително подобрени, функционалното значение на Киномания си остава същото. Тогава се е родила като официална контрабанда на западна култура за широка употреба, била е разпространителят-месианец насред оскъдния соцентъртейнмънт. Сега все така запълва филмови пролуки и поразсейва диктатурата на масовото потребление за сметка на нещо смислено.


Наблюдавам Киномания активно от 6 години. За това време тя значително промени първоначално зададената концепция. От събитие, оповестяващо накуп предстоящите хитови премиери, преля в още един оазис на неконвенционалното кино. Придоби фестивален характер, но не е фестивал. Не й го позволява твърде хаотичната еклектичност в подбора на филмите, отсъствието на обединяващо ядро, липсата на конкурс. Това не е недостатък, а и за бедна откъм филмови събития София е добре дошло. Твърдението обаче, че Киномания е уникален шанс да видим представените от нея заглавия, е само официалната истина. Неофициалната е, че за разлика от преди пет години, солидна част от сегашния й репертоар е складиран в Интернет. При това с български субтитри, нахално обособен в папка ‛Киномания 2006“. И панорамата, разбира се, не съумя да се пребори с конкуренцията. Трудно е да защитя пиратите, но е трудно и да ги порицая. Защото Киномания не си мръдна пръста, за да им се опъне. Пак имаше недомислици в програмирането, пак се блъскахме и катерехме един върху друг в „Люмиер“ и „Център“, докато Зала 1 успя да се напълни само от „Завръщане“ на Алмодовар. Пак знайни и незнайни потенциални зрители, след като не успяха да се уредят с място в тесните салони, оставиха потенциалните си пари за билети в най-близкия бар. А тези, които все пак се добраха, нерядко се препъваха в дежурните технически неуредици. Така че пиратството няма да се стресне от билбордовете на вялата кампания, спусната от Министерството на културата. Единствен негов опонент може да бъде сериозната конкуренция, подплатена с мощна организация и уважение към зрителя-ценител, който има доброто, но засега неоправдано желание да заплати салонния си комфорт. Киномания сама трябва да реши дали да му го осигури. В противен случай той се оказва не по-малко ограбен от автора.


Музикална пауза

Отвъд техническите неуредици музикалното начало на юбилейната Киномания придаде празничност на събитието, пунтирайки концепцията на СФФ. Концертът ‛Рота дирижира Рота“ разпръсна филмова носталгия от легендарни мотиви, а оркестърът на Есма Реджепова, начело със земетръсната си тарторка, засенчи въздействието на последвалото го музикално роуд муви ‛Когато пътят засвири: Приказки за циганския керван“ (2006, САЩ, реж. Джасмин Делал). Впрочем програмата бе осеяна с музикални филми, но нито един не блесна с неповторимо очарование. ‛12 танга – Адиос Буенос Айрес“ бе по немски стерилизиран, ‛Бродуей: Златната ера“ (2003, САЩ, реж. Рик Маккей) – фактологично полезен, ала досадно образователен; ‛Чудото на Кандеал“ (2004, Испания, реж. Фернандо Труеба) е структурно тавтологичен на неизбежния вендерсов еталон ‛Буена Виста Соушъл Клъб“, ‛Камарон: Как фламенкото става легенда“ ме отказа още в началото с мелодраматично зададения сюжет. ‛Последното кънтри шоу“ на Робърт Олтман, който се оказа и последното му музикално обяснение в любов чрез киното, потапя в атмосфера на карамелени тонове, лежерна носталгия, остроумна ирония, ала все пак монотонност.


Филмови паралели

За втора поредна година Киномания се ‛измъква“ без ретроспектива на конкретен режисьор. На нейно място идват панорами на национални кинематографии, които понякога пробутват попълнения в програмата и я пренатоварват излишно. Спокойно можехме да минем без трите италиански филма, които заслужено не предизвикаха особен интерес, камо ли последвал възторг. Панорамата на френското кино, значително по-многобройна, намери с какво да се отсрами. Мрачният полицейски екшън ‛36“ (2004, реж. Оливие Маршал) ревностно наблюдава актьорския и сюжетен сблъсък между колосите със странни носове Отьой и Депардийо, очевидно решен в стил Пачино/Де Ниро от ‛Жега“ на Майкъл Ман. ‛Чиста“ (2004; реж. Оливия Асайас) показва отблизо жертва на музикалния шоубизнес, затънала в лепкава кал от слава и наркотици. Проследява бавното й, неуверено измъкване, паралелно с безостатъчната убедителност в изпълнението на Маги Чън. ‛Обичам те, Париж“(2006, Франция/ Лихтенщайн/Швейцария) е визуален сборник от екскурзоводски ескизи, който ни разхожда из френската столица през очите на 18 режисьори. По пътя са неизменно опуления Стив Бушеми като унижен и оскърбен турист в парижкото метро (реж. Джоуел и Итън Коен); Ник Нолти и Людовин Сание като измамно флиртуващи баща и дъщеря (реж. Алфонсо Куарон); Фани Ардан и Боб Хоскинс като отегчени любовници (реж. Ричард Лаграванезе); Джина Роуландс и Бен Газара като саркастични бивши съпрузи (реж. Фредерик Обюртен и Жерар Депардийо); Натали Портман като истерична актриска, каквато вероятно си е (реж. Том Тиквер).

Британската панорама ме върна към онази моя първа Киномания, в която още се усещаше повей от кратко просъществувалия самостоятелно Британски филмов фестивал. За разлика от миналата година, когато повечето филми от Острова бяха на многонационални режисьори, снимали под британски флаг и вследствие на това - твърде нетипични, в сегашните заглавия английското е незаменима есенция. От характерната за британския акцент артикулация, през ексцентричния просташко-интелектуален хумор (‛Класът на историците“, ‛Златната“ младеж“; ‛Фестивал“) и параванната корсетна строгост (‛Елизабет I“, ‛Развратникът“) до безсвянния натурализъм с ентусиазъм на тийнейджърски бунт (‛Девет песни“; реж. Майкъл Уинтърботъм), островитянските филми бяха пресен отпечатък от традиционните странности на създателите си. И може би най-силната филмова ‛общност“ сред обособените групи в програмата. Американското независимо кино ни посипа с едновременно с ведър оптимизъм (‛Мис Слънчице“) и житейска предопределеност (‛Девет живота“). Азиатските филми, както обикновено, съчетаваха мълчалива съзерцателност (‛Островът“; реж. Ким Ки-Док), визуална експресивност (‛Последният живот във вселената“; ‛Пъклени дела“) и детайлна прецизност (‛Отнесена от духовете“).


Разочарования и акценти

Дългоочакваните филми често разочароват, което, разбира се, не е неотменно правило. Неподкрепените с рекламна стратегия пък понякога изненадват приятно. На Киномания имаше и от двата вида.

Ищван Сабо този път прекали с обстоятелствените шуробаджанашки интриги в ‛Роднини“ и прокуди ентусиазираните си почитатели. Сякаш за компенсация полският му съсед Кшищов Краузе втрещи скромната зрителска аудитория със стилистична простота и емоционална дълбочина в ‛Моят Никифор“. И най-вече с разкритието, че в образа на художника-наивист Никифор Кринички се е въплътила жена – Кристина Фелдман.

С нетърпение очаквах Джон Малкович като Густав Климт в едноименния филм на Раул Руис. Ала нито талантът му, нито пищната визия, нито дори стъписващата прелест на Сафрън Бъроуз не успяха да спасят филма от паяжината на недомисления сценарий и кухата поза на фалшивия артистизъм. Вместо него Ед Харис се справи подобаващо като вулгарен Бетовен с проклет нрав в ‛Партитурите на Бетовен“ (2006, Агнешка Холанд). А Хелън Мирън надмина и двамата, намъкнала ледена маска върху отредената същност на силна, но ранима жена в ‛Елизабет I“.

Надявах се на зряла изповед в ‛Секс и философия“. Сред меланхолични цветове и омайни слова, Мохсен Махмалбаф ниже по-скоро отнесена импресия с терапевтичен за сетивата ефект, отколкото философска интерпретация на вечното мъжко-женско противоречие, насочена към съзнанието. В сравнение с него Алексей Учител в ‛Разходка“ е проникновен изследовател на женската хитрост и мъжката глупост, завиден експерт във фините тънкости на флирта.

‛Взлом“ на Антъни Мингела звучеше като изтънчен любовен триъгълник на фона на болезнени междуетнически конфликти в тревожна градска среда. Оказа се излишно мелодраматичен и натрапливо етичен, по-тривиален и предвидим от ‛Студената планина“. ‛Завръщане“ на Педро Алмодовар пък бе оповестен като шедьовъра на Киномания 2006. Определението е банализирано и нищожно единствено, за да опише взривното пиршество от теми, сюжетни линии, ритми, музикални лайтмотиви, вметки, препратки, героини, актриси, цветове и нюанси, които разцъфнаха на екрана. След спорно мъжкия заради гей-тематиката ‛Лошо възпитание“, Алмодовар се връща при любимите си пъстроцветни невротички, за да ни подари криминално-семейна, смешно-тъжна, закачливо-сериозна трагикомедия за отношенията между седем жени от три поколения. Мъжете по традиция липсват, а ако случайно някой се замотае в красивите дамски крака, бива напъхан във фризер и забравен максимум до двайсетата минута на филма. Пенелопе Круз, женствена и креслива, е досущ като младата София Лорен, а Кармен Маура, завърнала се при Алмодовар след 17-годишна пауза, е неузнаваема без грим, уютна, майчинска, по-истинска отвсякога. Това е завръщане и за самия Алмодовар – към прашната Ла Манча, родното село, корените на собствената си културна идентичност. Смирено и зряло, завръщане, присъщо на гениите в изкуството.

Филмите, които имаха нужда от акцент, а не го получиха, бяха българските. И то при наличието на доскоро бленувани достойнства. Въпреки че бяха подредени начело в каталога, явно нито един от тях не заслужи ‛промоция“ в Зала 1. А при една добра рекламна стратегия, жизненоважна за компометираното българско кино, можеха да бъдат зрителски атрактивни, тъй като в същността си, отвъд трупания с години печален имидж, са конкурентноспособни на значителна част от толерираните филми.


Неразбраните филми

Гордостта на Киномания бе откриването с ‛Мария Антоанета“ на София Копола, който гостува за по една прожекция в София и Пловдив, но пък го видяхме броени дни след официалната премиера в САЩ. Нито костюмната виртуозност, нито последвалият изискан коктейл във версайски стил, успяха да подкупят публиката и голяма част от нея остана непоклатимо скептична. Може би защото младата Копола е разказала тази стара, предъвкана история с революционно нови средства и безсрамно я е превела на езика на ‛Vogue“, ‛Cosmopolitan“ и ‛Сексът и градът“ – ярко цикламено, разтърсващ саунд, шопинг терапия и съвети за сексуално благоденствие. За мен ‛Мария Антоанета“ бе сетивно пиршество и интелигентно забавление, привидно лековата комедия, зад чиято нарочна помпозност прозира драматична, лична трагедия. От два кадъра ме полазиха тръпки – крехката фигура на Кирстен Дънст, кацнала като птичка с прекършени криле сред каменната жестокост на Версай, и финалния поглед към разрушения дворец – безмълвна и красноречива апология на опустошението.

Друг разнополюсно възприет филм бе ‛Къща от пясък“ (2005, реж. Андруша Вадингтон) - противоположно ориентиран в аскетската си естетика, но също така изобразително мащабен, проводник на космически, страховити внушения. Агорафобия и клаустрофобия вървят ръка за ръка, редом до мудното действие, облечено в жанра семейна сага. В чудовищната празнота на пустинята витае безпределната самота на житейското безсмислие. Минутите се изнизват бавно, но неусетно като миниатюрни частици през процепа на пясъчен часовник. Възприех ‛Къща от пясък“ като безутешна, неизбежна, но смирена констатация на човешкото безсилие спрямо природа, съдба, Бог; сетна, ала самобитна интерпретация на мотива за екзистенциалния абсурд.

Нетрадиционната притча за мъжкото приятелство ‛Трите погребения на Мелкиадес Естрада“ (реж. Томи Лий Джоунс) също остави доста зрители в недоумение. Този съвременен уестърн, обилно посипан с черен хумор, притежава чувствителна доза от духа на Дивия запад. Същевременно е шоково адекватен на днешното вулгарно битие и морално беззаконие. Със средствата на класическото повествование, нанизани в катарзисна върволица от перипетии, филмът разказва необичайна история от обичайни елементи. А посланието му реабилитира (поне на екрана) потъналата ценност на човешките вярност, достойнство, изкупление, опрощение.

Макар че не вдигна толкова шум, колкото по време на и след ‛Златна роза“, ‛Обърната елха“ на Иван Черкелов и Васил Живков се очерта като най-противоречивия филм на Киномания. Полемиката, разразила се в професионални дискусии и на страниците на специализирани издания (включително и в ‛Култура“), свърши добра работа и му осигури повече публика, отколкоте се очакваше. Мисля, че едно от доказателствата за неговата значимост, отвъд наградите и очевидните му достойнства, е именно крайното му обичане или отхвърлене, остротата в реакциите, които предизвика. Накара ни отново да говорим яростно и страстно за българското кино като за пълнокръвна наличност, а не със снизходителна носталгия като за вторичен компромис. Дали днес го приемаме или не, струва ми се, не е толкова важно, защото той притежава всички качества, за да бъде споменаван и занапред в историята, с утрешна дата. И убедена съм, вече не като обект на спор, а като уникален кинематографичен артефакт.
още от автора


След текста на Нева Мичева "Благодарности за Киномания" (вж. бр. 42 от 2006), сега публикуваме още един обзор на Киномания 2006. Различните рецепции представят по-пълна визия за самото събитие.
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”