Крешендо/декрешендо (музика), брой 29 (2424), 08 септември 2006" /> Култура :: Наблюдатели :: Телевизия за музикални профани
Български  |  English

Телевизия за музикални профани

От години виждам как музиката, която не е поп и не е фолк, най-малко пък е попфолк, заема все по-малко квадратчета в програмната схема на Българската национална телевизия – до момента, до който те се диминуираха до точки, за да се превърнат в тъжно многоточие. Това явление бе един от малкото процеси, които наблюдавам там - последователно и непрестанно във времето. Върволицата генерални нейни директори след 1989 година (който иска да си ги припомни, да влезе във фоайето на институцията, която трябва да наричам и обществена) в едно си приличаха като капки вода, независимо от образованието, от пола, от партийната принадлежност, от степента на телевизионна /не/експертност: никак, ама никак не обичаха музиката за горницата, а не за долницата. Или казано като за тях: музиката, която се слуша със сърцето и главата, а не тази, която прави краката да подрипват. С всяка година все по-малко музика (особено родна направа) звучи от екрана; да не говорим за някакви съответни предавания. Започвам да си мисля, че фондът на телевизията напразно е събиран от прекрасни нейни музикални редактори, много от които вече не са живи. Имах дори и наивността да пиша на редица властимащи там, които демонстрираха някакви културни обеми. Предложението ми беше простичко: да се разровя из познатия ми доста добре телевизионен фонд на класическата музика, да се извадят ленти за 12 предавания на година, да се прехвърлят на качествени носители, за да не умрат от разпрашаване, и да се представят в подходящо време (последното ми предложение, спомням си, беше неделя около 15 часа) – с по страничка текст и интелигентен млад човек, който да го произнесе. Колкото да се напомни кой и защо е този от екрана.

Но не би! Вместо това се направи подобно предаване за попмузиката. Защо за нея само? Не разбрах.

Но разбрах безсмислието на тези движения и се отказах. Понякога, когато имам възможност, в четвъртък или петък от 14 часа гледам какво излиза – то и най-големият песимист трудно можеше да го предвиди: подрязани и оформени концерти, заснети и минали през монтажната с текст от около сто и петдесет думи в различна подредба. Текст, който е нито информативен, нито (не дай Боже) оценъчен, нито експертен, най-малкото полезен. Текст, който освен имената на изпълнителите, трябва да не ни казва нищо. А тези едночасови телевизионни музикални форми трябваше да запълнят едночасовото квадратче, ако няма нещо ‛наистина важно или актуално“, според национал-телевизионния биг брадър – като парламент, волейбол, футбол, събор някъде и т.н. Имах чувството, че и шефовете в БНТ ги подбират с въпросник, за да разберат до каква степен ненавиждат класическата музика. Който е най-глух за нея, той е с най-много шансове. Очевидно.

Глухота е обхванала и всички контролни, ревизионни, експертни, политически и партийни фактори, които, ако чуят или видят една погрешно сложена запетайка за собствените си особи, стават особено дейни и изобретателни. Обикновено за щуротии. Ако ги подредиш в анкета, всички ще демонстрират чудна музикална култура. Но че всъщност никой няма вътрешна потребност от нея, е ясно повече от бял ден. Дори един от тези, факторите, с гордост произнесе, че слушал и гледал ‛Mezzo“. Ама какво да прави лицето Х на 65 години от градчето Y, което не може изобщо да си представи живота без тази музика? И не може да си прокара кабел. Това не е важно. Важни са големите дела по големите присъединявания. А че опростяването и опростачването върви паралелно с тях, това никого не интересува.

Само по едно време скептицизмът ми бе същностно подрязан, когато музикологът Маня Попова като автор и режисьорът Йордан Джумалиев започнаха да правят ‛Звук 21“ – музикално предаване за съвременна музика. Предаване, което отново вкара в домовете на културните хора лицата на българската музикално-културна модерна практика. Показа ги, разказа ги, съотнесе ги към колеги от света, в който живеем, интерпретира визуално техни и други звуци. Едно предаване, което се правеше с бюджет, който не надхвърляше еднодневните командировъчни на екип за спортно събитие в чужбина. И се правеше веднъж в месеца. Беше страхотно предаване! Друг е въпросът, че само Васа Ганчева го забеляза – в две изречения във вестник ‛Труд“. Беше естетско, професионално, направено с вкус; течеше интересно и просто измиваше лицето на Националната телевизия за всичките й липси.

До един прекрасен ден, в който редакторката Гергана Ковачева като печенег-вестоносец съобщи на създателите на ‛Звук“-а, че нямало да продължи, защото бил много елитарен. Забелязала съм, че тази дума е станала по-страшна от дамга за медиите. Новите цензори надминаха старите – едно време изкуството трябваше да е достъпно, а сега – да не е елитарно. А да е сбор от клишета. Като например излъченото на 4 август предаване за 85-годишнината на Държавната музикална академия – там беше клише до клишето (автор Гергана Ковачева). Вярно, никак не беше елитарно. Ама никак! То и масово не беше. Защото беше лошо.

И както винаги става, в процеса на профанизация на едно нещо започват да отпадат един по един и професионалните критерии. Например абсолютно антипрофесионално беше озвучаването на конкурса ‛Бургас и морето“ – разбира се, че го излъчиха в две поредни вечери – проследихме го отначало до край. Така трябва! Да не е симфоничен концерт, че да го гледаме на запис. Но колкото и да се старах да бъда в крак със ‛суперновите“ плейбек-тенденции в родната поп-култура, не успях поради вълнообразната смяна на звуковите нива. Едно време за подобно нещо дори в социалистическата ярмилка уволняваха. Впрочем, малко по-добро, но с подобни проблеми, особено в началото, бе и озвучаването на концерта-откриване на фестивала ‛Аполония“, например.

Понякога т. нар. обществена медиа решава да се възползва от международния музикален обмен и явно ‛вдянала“, че може да не ме интересуват ‛Дързост и красота“ или любовните двойки на ХХ век, ми предлага примерно Британските музикални награди или как Гидон Кремер и Юрий Башмет свирят Моцарт с Рикардо Мути и Виенската филхармония – в Залцбург. Прекрасно! И в същото време двайсетгодишният човек, дори музикант (а има и немузиканти, които искат да слушат музикални форми над 5 минути, без да се изнервят – нищо че са малцинство, ние нали се грижим за малцинствата), вече няма представа какви личности и музиканти сме имали – как Добрин Петков правеше Жана Д’Арк на кладата, как свиреше Боян Лечев, как звучеше Девета симфония с Емил Чакъров, как Константин Илиев, Димитър Манолов, Антон Диков... Няма да правя списък. Защото никой в БНТ не се интересува от него. И кой да се заинтересува - Геронтиев ли? Да беше само той. Пак казвам – влезте във фоайето на Сан Стефано! Колкото повече отивате към края – толкова повече музикална телевизия е била изхвърлена зад борда.

Вече е късно. Убийството е извършено. Надежда за възкресение няма. Може би само една. Да дойде някой високопоставен европейски чиновник и да си пусне в хотела телевизора, искайки да чуе примерно българска ‛непопулярна“ музика по някое време. И да вземе да попита защо нищо такова се не вижда. Да видим как ще му отговорят,че рейтингът на обществената телевизия с финансиране от държавата (и от парите на всеки един) пада, ако се показват творците на музикалната култура на тази страна – от днес и от вчера! Защото такава причина няма, измислят я, за да оправдаят собствения си лош вкус, липсата на естетика… И на елементарна професионална визия. Това е!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”