Реплика от ложата (театър), брой 29 (2424), 08 септември 2006" /> Култура :: Наблюдатели :: Ерос и Етос
Български  |  English

Ерос и Етос

Без колебание мога да кажа, че това е първото цялостно изследване върху руската класическа драматургия у нас. Но марката ‛за първи път в България“ не винаги е достатъчна препоръка за качество, още по-малко за оригиналност в изследваната област. По-важното тук е друго. За пръв път в българската хуманитаристика в тази книга умно, внимателно, задълбочено, смело и начетено се чете руския драматургичен канон. Чете се и се анализира от гледна точка на двете структурни особености на драматургичния канон, валидни за всяка солидна театрална култура. С други думи, първо, от гледна точка на неговата вписаност в литературната класика (и неговата обвързаност с идеологиите и стилистиките й), и второ, от гледна точка на неговото утвърждаване от театъра (който го изпитва и дори преподрежда).

Подобно изследователско начинание никак не е лесно. В анализа си Людмил Димитров убедително и последователно излага вътрешната драматургична логика в канона, като я представя паралелно с трайните, вече идеологически втвърдени интерпретации на 13-те (нищо фатално!) пиеси – предимно в руската изследователска литература, които сами са станали част от (а също и произвеждайки) канона и сами са придобили ‛каноничен“ статут при тълкуването и поставянето на тези автори както в Русия, така и извън Русия.

Книгата се разгръща на няколко нива. На едно първо и основно ниво се показва логиката на полагане, разгръщане и изразходване на една, бих я нарекла, драматургична матрица. Тя е конструирана от пресичането на две генеративни поведенчески линии. Авторът ги нарича – тази на ‛Ероса“ и тази на ‛Етоса“, тоест на мотивираната от удоволствието и на мотивираната от идеите. Тези два драматургични вектора винаги се пресичат от различен смислов ъгъл в сюжета и произвеждат взрив, завързват централния конфликт в драмата.

Зададена от Грибоедов в ‛От ума си тегли“ в началото на ХІХ век, тази генеративна матрица на сюжета има различни вариации до пълното си деконструиране и изразходване в пиесите на Чехов. Людмил Димитров проследява нейните превъплъщения и значения в типа темпорална разгърнатост на сюжета, в жанровата определеност, в избора на фабула, в типа персонажи, в техните взаимоотношения и поведение. Развитието на основния драматургичен сюжет той анализира по автори, следвайки хронологията на поява на пиесите, почти веднага получаващи и първата си сценична премиера - от Грибоедов, Пушкин, Лермонтов, Гогол, Тургенев, Островски, Толстой до Чехов. В същото време всяка глава може да се прочете и като относително самостоятелна; например главите, посветени на Грибоедов, Лермонтов и Гогол, са особено интересни и оригинални.

На едно второ ниво книгата представя с респектираща научна почтеност и скрупольозност изследователската литература върху руската драматургия от ХІХ век изобщо в русистиката, както и водещите в нея тези и изследователи. Подобен подход при анализа на всяка пиеса не само създава контекст на вътрешния спор, който книгата води с клишетата и устойчивите възгледи за руската драма на ХІХ век, но дава възможност на внимателния читател да проследи основните интерпретативни матрици, наложени в русистиката по отношение на драмата, а също и сам да съпостави техните тези с тезата на автора. За студентите това е и безценен информационен източник.

Трето ниво в изследването на Людмил Димитров представлява изложението върху българската рецепция на руската класическа драматургия. Доколкото това е отделен научен проблем, изискващ самостоятелно изследване, авторът се ограничава само до представянето в края на всяка глава на изчерпателна информация и кратък коментар върху преводите и постановките на пиесите. В същото време обаче това е определящо за изследването ниво. Определящо, защото, дори само отбелязвайки важното значение, което руската класическа драматургия има за българския театър, Людмил Димитров полага и собствената си гледна точка. А това е гледната точка на изследовател, изграден и възпитан в култура, усвояваща колкото влиянията на западната класическа и модерна драма, толкова и тези на руската. Впрочем това е позиция, от която той добре показва изграждането на основния драматургичен сюжет при непрекъснатото му съизмерване със западните образци от Шекспир до Ибсен и трансформациите им в руския драматургичен канон от ХІХ век при създаването на своя собствена драматургична матрица. Особенно ценно е саморефлективното полагане на подобен изследователски поглед, защото той гарантира не толкова собствената си изключеност и ‛обективност“, колкото своята ‛граничност“ и така провокира свободно мислене, носи критически потенциал към монопола на интерпретациите.

От казаното дотук трябва да е станало ясно, че това е сериозна книга, сериозно изследване върху драмата, върху руската класическа драматургия. Тя обаче е и интересно написана книга. Само от подзаглавията на всяка от главите се вижда как авторът играе иронично с имената на пиесите и на популярни филми, но това не е просто лесен трик за привличане вниманието на студентите, а игра, показваща им също, че драмата на ХІХ век и основните й сюжети са преминали отдавна в света на киното и че този факт съвсем не я превръща в класическа отломка, а в предмет на сериозно преосмисляне.

Казах студентите, но тази книга е също и книга за познавачи - на руската култура, на драмата и театъра, които с удоволствие ще разпознават скритите цитати, великолепните игри на думи и приплъзващите се значения в сематичния анализ - например на имената на персонажите и на пиесите. Добър пример за подобна игра е заглавието на самата книга - ‛Да бъдеш шут в играта на съдбата“. То перифразира възклицанието на Ромео след смъртта на Меркуцио: ‛О, аз съм шут на служба при съдбата!“, но и намеква с хамлетовото ‛да бъдеш“ за вписаното (още при появата на ‛От ума си тегли“ с поведението на Чадцки) философско колебание между позицията на Ромео и Хамлет, между Ероса и Етоса – типично за сюжета на руската класическа драма.

Макар книги и текстове за драматургия в последните години да се появиха, на пръстите на едната ръка се броят онези, в които драмата е изследвана и с театрална култура, и със солидна ерудиция в теоретичното й и историческо развитие, и с познание за процесите в съвременния театър, заявявайки своя категорична изследователска гледна точка и позиция. Книгата на Людмил Димитров за руската драматургия от ХІХ век без съмнение принадлежи към тях.
още от автора


Людмил Димитров, "Да бъдеш шут в играта на съдбата. Руската драматургия от ХІХ век. Херменевтика на канона". УИ "Св. Климент Охридски". София. 2006. 577 с.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”