Български  |  English

Авторската песен у нас

Бардове, поети с китара, изпята поезия, авторска песен – самата липса на точно жанрово определение е свидетелство за недостатъчната яснота относно характеристиките, границите и социалните функции на този вид изкуство. Ако не се броят наблюденията на Розмари Стателова отпреди доста години, не ми е известен опит за теоретично осмисляне на авторската песен у нас.

Същевременно обаче бардовското движение набира сила: освен известния фестивал в Харманли, който направи 20-годишен юбилей през есента на 2005, в страната се провеждат още няколко такива – в Несебър, Ловеч, Казанлък (в рамките на Чудомировите дни), Шумен (с неясна периодичност). Появите на бардовете в медиите зачестяват, има и телевизионно предаване, посветено на жанра. Концертите на бардовете събират все повече публика.

Желанието ми да осмисля явлението не е породено само от статута ми на постоянен участник в тези събития; наблюденията ми върху аналогични жанрове в други страни ме насочват към общоевропейските им корени. Българската традиция принципно не се различава от руската, френската, гръцката (и вероятно други национални и регионални традиции, които не познавам).

Преди да се опитам да представя хипотетичен портрет на българския бард, ще започна с опровержения. Създалият се стереотип на възприемане е следният: бардът е бохем, купонджия, този вид изкуство е маргинално и непрофесионално, средата на бардовете е затворена и изпитва удоволствие от общуването със самата себе си, нагласата им е носталгична и несъвременна, начинът им на мислене не е излязъл от епохата на перестройката и късния „Ален мак“... Дори доброжелателните прочити на фестивалите – например филмът за 20-тото издание на фестивала в Харманли, излъчен по БНТ – не излизат от това клише.

Позитивното ми описание на явлението е представено под формата на отделни тези, всяка от които може да бъда обсъдена и опровергана. Ето някои от тях:


- Празникът. Бардовският фестивал не се свежда само до нарушаване на мярата в пиенето, по-свободното речево и жестово поведение и безсънната нощ. Празникът е пространството, в което се изрича важното/сакралното слово; в което обичайната социална йерархия не действа; най-сетне – мястото, в което една виртуална общност става реална и се актуализира чрез серия ритуални действия.

- Култът към приятелството. Тази на пръв поглед инфантилна митологизация на дружбата а ла Дюма-баща има свои сериозни измерения: приятелството е връзка или мрежа, изградена не на родов принцип и не въз основа на социална хомогенност и интереси. Приятелството е par excellence резултат на индивидуален избор. Косвено потвърждение за приоритета на този тип връзки е и социалната нехомогенност на бардовската среда – представени са почти всички социални страти и имуществени състояния.

- Възвръщане на понятието за лирика към корените му. Въпреки дискредитирането на т.нар. гражданска лирика през последните десетилетия, бардовската песен е мястото, в което гражданската и интимната тематика са органично преплетени и не се поставя изкуствен вододел между частния и полисния живот на индивида.

- Устна употреба на поезията. Опитите за завръщане към устност в момента са актуални и разнообразни: „Литература в действие“, уличните акции по време на миналогодишната Аполония, поетичните турнири на център „Алтера“ и др. Бардовските фестивали възникват малко по-рано във времето, но принципът е същият.

- Диалогичност. Авторската песен винаги предполага едно ясно въобразимо слушателско „ти“, независимо от формата на употреба: от приятелската спявка в тясната кухня през читалищните зали в провинциални градове до стадионите слушатели, които е могъл да събере Висоцки или Боб Дилън. Злободневната тематика на някои песни и пародиите на нашумели поп-хитове са само част от тази диалогичност.

- Креативността като начин на живот, а не като професионална характеристика. С какво „купонът“ на бардовете е привлекателен: преди всичко с това, че в центъра му не стои възпроизвеждане на музика и слово, а живото им актуализиране в реално време, импровизация, диалог, взаимно заиграване и пародиране, с други думи – отприщване на креативна енергия. Тук не говоря за естетическата стойност на резултата, а за тип поведение, несъвместимо с пасивна консуматорска позиция.

- Полисна площадност. Начинът на употреба на авторската песен не предполага нито усамотено слушане, нито концертна зала с ясно разграничение на изпълнител и публика. „Откритото небе“ на агората е различимо дори под задимения таван на кръчмата – друг традиционен топос на обществено ангажирания диалог.

- Разпознаваемост отвъд езика – въпреки че словото е носител на основната информация, жанрът и неговите носители се припознават един друг без усилия дори при езикова бариера; гостите от Румъния на фестивалите в Ловеч са само едно от многобройните потвърждения.

- Етически максимализъм. Независимо от достатъчно високо вдигнатата естетическа летва и неприемането на откровената словесна и музикална халтура бардовската песен често оставя впечатление за музикална и дори словесна немарливост; истинската причина за това е, че водещи са не естетическите, а етическите критерии за оценка.

- Ценността на емоцията. На фона на повечето съвременни изкуства, предполагащи отстранена употреба, авторската песен се опитва да възвърне изгубения престиж на емоцията.


Списъкът може да бъде продължен и обогатен. Нарастващият интерес към жанра е достатъчно основание за мен, „включения наблюдател“, да търся диалог с гласове отвън и отвътре.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”