Вградени ноти (музикални записи), брой 24 (2419), 23 юни 2006" /> Култура :: Наблюдатели :: Едрата мисъл на Антон Диков
Български  |  English

Едрата мисъл на Антон Диков

Ако има нещо тъжно в напредването на годините, то това безспорно е фактът, че срещаш все по-малко хора от детството и младостта си по улиците. Че губиш тези, които са формирали по някакъв начин детството и младостта ти. Антон Диков бе такъв за много поколения, включително и за моето. Напримерq когато се кажеше Бетховен – пети концерт, всеки споменаваше неминуемо името на Диков. Той по такъв начин символизираше устойчивост на музикалната мисъл, едро построена формообразуваща логика, мащаб на клавирния звук и някакъв тип класическа яснота, стабилност и отчетливост на мисълта, че ‛влизаше“ веднага в ценностната подредба на всеки. Не защото бе много по-възрастен от нас – 12-15 години не са нищо. Давам си сметка, че когато съм го чула за първи път, той е бил 25-26 годишен (24-годишен става солист на филхармонията). Но внушаваше, бе авторитет, роден за концерти. Така го приемаше и публиката. Като пианист от голям формат, Диков сякаш си изработи от самото начало собствените параметри на интерпретацията и, имам чувството, че успя да ги запази, да ги задържи до края на живота си.

Вечни като класика!

Затова намирам много подходящ подбора на програмата в компактдиска, издаден от фирмата ‛Гега Ню“, да събере тъкмо пиеси от композиторите, с които името на Диков се свързваше - Бах, Бетховен, Брамс. Когато ги слушам сега, продължавам да откривам Диков. До ‛едропанелната мисъл“ чувам подмолните, невидимите, тихи метаморфоза по отношение на звука – сигурна съм, че дори и да не познава композиторите, слушателят на това издание ще може да ги определи. Документалният запис от 1986 година на Бетховен звучи ‛вертикално“, на блокове, в които доминира контрастът – не само динамически, но звуков, подчинен на хармоничния план – Трийсет и две вариации по собствена тема в до минор. Творбата израства като монумент от едри късове, които се полагат внимателно, защото движението е необратимо. Прочутите Вариации на Брамс по тема от Хендел, една от колосалните пиеси в клавирния репертоар, Диков много по-свободно нюансира, изтръгва от клавиатурата красиви с емоционалния си заряд и с тембристостта си тонове. Но формата пак расте пред нас, класически стабилна и неумолимо изискваща логика и в емоционалното разгръщане и подем.

И Бах! Безспорно там Диков е мислел за акустиката и атмосферата на църквата. Изумително изпълнение на 5 Бахови хорала в обработка на Бузони. Звукът е нещото, който изумява. Колоритът му. Има и още: Брамс и Бах са записани от Красимира Дикова. Акустичната среда, която е създала, особено в Бах, е просто най-доброто, което човек може да си помисли, за да довърши намерението на интерпретатора, което тя естествено е познавала и усещала прекрасно.

Емил Гилелс е определил навремето стила му като благороден. Действително в свиренето му има нещо изключително достойно и величествено. И същевременно неимпозантно и естествено. ‛С годините все повече се уверявам, че това е най-важното – да стигнеш до най-простия, изчистен от претенциозни наслоявания, изказ. А това е изключително трудно.“ Тъкмо тази класическа чистота и простота характеризират стила Антон Диков в европейските клавирни пространства.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”