Български  |  English

По повод скандала Хандке

По дадения повод, но аз не съм го дала, аз нямам какво да дам и нямам какво да додам

Какво трябва да се каже? Мисля си, какво да кажа за Хандке, докато наоколо воят и лаят се увеличават. Изкушавам се да започна с това, че в политическо отношение, що се отнася до Сърбия не споделям мнението му; че смятах и все още смятам, че когато има заплаха от геноцид, каквато видях тогава на Балканите, намесата на чужди сили не противоречи на международното право; само че така попадам в капан, в който не е необходимо и в който не бива да попадам. Не е необходимо да излагам политическата си позиция, за да получа правото да изразя загрижеността си от нарастващата истерия, с която се преследва един писател. Не съм длъжна и изрично да посочвам, че не споделям мнението му, само че няма и да умра за мнението му, няма да стане, и без това прекалено много умират, но във всеки случай ще направя всичко, той да може да изказва мнението си. Не е необходимо и да посочвам, колко често Хайне е публикувал политическите си възгледи и после ги е променял, и то с голяма страст, и точно за това става дума. Той е приветствал комунизма със съзнанието, че хора като него (и техните произведения) ще бъдат първата му жертва. Така че в писането винаги има едно въпреки. И едно междувременно. И това е пространството, в което трябва да се движим, дори когато ни става тясно. Когато разбираме какво всеки един от нас изпитва необходимост да каже. Но не трябва ли да има и нещо повече от това да утвърждаваш всеобщо приетото, просто да възприемаш онова, което не подлежи на промяна ("щастлив е, който забравя")? Какво мислене би било това - имам предвид размисъл във връзка с писането - което разсъждава и пише само във връзка с един установен резултат, но никога срещу него? Срещу, дори и тогава, когато знае, че вероятно греши? Онова, което се изразява като всеобщо мнение и трябва да бъде изразено (прословутият консенсус), не оставя никаква възможност на писателя да каже нещо, защото вече всичко е събрано, пресметнато и изведено като резултат. Онова, което е общо (и вече опростено) и трябва да се каже на общността, не решава дали на един писател му се струва необходимо или не да каже нещо, пък било то нещо напълно излишно, съвсем ненужно, най-безсмислено. Писателят трябва да каже това, което има да казва, защото на него му е необходимо да го каже, но не е необходимо да казва това, което е необходимо да се каже, защото иначе той не би имал какво да каже. Иначе той само ще има да свърши това, което трябва да се свърши. Твърде малко е.

Така, а сега да се върна най-после при Хандке и неговото мнение, да извадя лъжите и полуистините от сметката (червената роза върху ковчега на Милошевич - ама, вярно ли! Може да го изкарат и някой ковчежен акробат, като в прочутия американски семеен сериал "шест стъпки под земята"!), да извадя отдавна направените заключения от дълбоките води в по-спокойни, където се вижда по-ясно (самият Хандке отдавна вече беше внесъл ред в това - най-вече ужасното сравнение между съдбата на сърбите и унищожаването на евреите), всичко това може да се прочете. Няма нищо за поправяне в онова, което е написал, защото той има правото да пише всичко. Каквото имаше да се поправи в онова, което беше казал, той го поправи, а размишлението, в чийто процес възниква записването (не записа) на мисли, пишещият размисъл над нещо, размисълът в процес, трябва винаги да е начало, да започва от нулата, а не от общественото мнение, на него не му трябва да се придържа към поучения, трябва да започва винаги отначало, като че ли никога преди това нищо не е било мислено. Винаги съм се учудвала и ме е ядосвало, че ключовата пиеса на Хандке за бивша Югославия, „пътуването в кану‛ почти не се споменава в дебата. Чела съм пиесата и съм гледала постановката във Виена (режисура Клаус Пейман). В тази пиеса има всичко. Всичко е казано в нея. Вътре е. Казано е повече (и едновременно по-малко) от всичко.

Писателят казва всичко, като не казва всичко и тъкмо чрез това е казано всичко. Така че от Хандке мога да очаквам най-малкото, което може да се очаква, а именно да прочета по възможност всичко, което е написал през последните години за балканския конфликт и кървавите му войни, съсед срещу съседа. Да чета и после да говоря, но не да насъсквам. Иначе ще ида прекалено далеч и тогава дори и кучетата, верните, ще ме изоставят (макар и воят им да продължи да се чува дълго), а добрите духове също понякога те напускат и тогава ставаш просто бездуховен.

30 май 2006

От немски Ирина Илиева
още от автора


Бел. ред. Текстът на Елфриде Йелинек е публикуван в сайта на писателката и е по повод отказа на Дюселдорфския градски съвет да даде присъдената от (назначеното от него) независимо жури награда "Хайнрих Хайне" на Петер Хандке. Отказът се позовава на неговите позиции във връзка с войните в бивша Югославия (вж. броеве 17, 18, 21 и 22 от т.г.).
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”