Крешендо/декрешендо (музика), брой 23 (2418), 16 юни 2006" /> Култура :: Наблюдатели :: Между небето и земята
Български  |  English

Между небето и земята

Радиооркестърът закри сезона с музика на Рихард Щраус, изкусителна програма, която може да вкара всеки меломан в залата. Но в деня на откриването на световното първенство по футбол това, което ни остава, е да се уверим в ‛напразните усилия на любовта“ на музиката към нейните слушатели. Колкото и да се разкрасява, колкото и да се нагажда, колкото и да се ‛обновява“ според новите условия, ритуалът ‛музика на концерт“ носи своите задължителни схващания, от които най-задължителното е човекът, който иска да участва в ритуала, да влезе в залата. Иначе ритуал няма. Не знам дали тези, които гледат мачове, слушат Рихард Щраус, но го допускам. Не знам още дали политиката на съобразяване с публиката е най-успешната, колкото и да изглежда най-логична. Музикалната публика някак се разми. Тя най-напред вече остаря, след това намаля, защото обедня. И най-накрая останалото от нея е подложено на истинска атака от многобройни некоординирани концертни жестове на ден. Плюс световното по футбол. Има и още: днес концертният живот там, където разполага с пари, търси преди всичко сензацията и, за съжаление, натам насочва и вкуса на по-младите. А там, където иска да компенсира липсата на пари с качествени програми и жестове от страна на изпълнителите, търпи последствията от абсолютното струпване ‛на кило“ на различни по качество и значение събития и му се налага да слаломира между тях. Което не е нормална, а кризисна ситуация, в която всеки някак гледа да се намести неговото, ‛все по-европейско и световно“. А това си е чист хаос, очевидно присъщ нам, българите.

Преди 70 години още Петър Мутафчиев характеризира чудесно ‛процеса“ на нашето ‛наместване“ в западната култура: ‛Самата културна криза, която за целия свят настъпи едва след завършека на голямата война, за нас започна всъщност още от първите години на свободния ни живот. Защото именно от това време тръгна рушението на народния ни бит – едничкото завещано нам от миналото културно наследство – и поведоха своето начало безплодните усилия да присадим у себе си истинските придобивки на чуждото културно творчество. Оттогава, та и досега, тая криза расте и се задълбочава, тъй като нито едното се помъчихме да спасим, нито пък другите бяхме в състояние да усвоим. Тъй заживяхме съвсем дезориентирани, без своя цел и без свой път, пленници на временни настроения и на необмислени увлечения и затова – без да бъдем способни да влияем на събитията, в които се виждахме замесени – сами се превръщахме в тяхна играчка. Не от свръхкултура, за каквато може да става дума на Запад, а от истинска културна анемия с всички нейни последици, е обхвана животът ни.‛ Очевидно това е нормалното състояние на нещата, когато българинът и държавата са в ‛свободни отношения“.

Спирам се на това не защото в залата имаше скандално малко хора. А защото нямаше много. Въпреки че за Четирите последни песни на Рихард Щраус бе поканена (и осигурена) Красимира Стоянова, която българската публика не бе чувала в такъв репертоар. И която от години се радва на световната си оперна и концертна кариера. При това е истинска, а не самозвана, самоделна оперна певица; и не е тръгнала от Сан Ремо в шлагера, за да си повярва после, че може да изпее Тоска, а пък рекламните й агенти да я обявят за най-големия сопран на света. За да й направят цената неприлично висока, тъкмо онези с парите, дето се чудят къде да ги узаконят (вж. концерта на Андреа Бочели).

Разбира се, че не страдам от някакъв луд патриотизъм. Тук става дума за стойности, не за национална принадлежност. И в това се убедих още от първите тактове на песните, на прекрасните, изумителни със своята интимна примиреност творения. Стоянова се е съобразила естествено със своя тембър и е потърсила малко по-светло нюансиране на богатата Щраусова текстура, защото словото на Хесе и Айхендорф е майсторски колорирано и чрез оркестъра като необходим тембров контрапункт на гласа. И тук мисълта за края - ‛Колко сме уморени от странстване, дали това не е смъртта?“, с която завършва цикълът, формира красивата тиха финална кулминация на песните, добре почувствани и развити и от диригента, който следеше живо и с реално партньорско съучастие и като че ли бе допълнително матирал, приглушил оркестъра, за да допълни светлината и нюансите в гласа на Красимира Стоянова с нейната свръхчувствителна поетичност.

Домашната симфония! Самата идея до този своеобразен разговор с отвъдното, какъвто представляват Четирите последни песни, да се постави ‛най-битовото“ произведение на Рихард Щраус, в което той рисува всекидневието на своето семейство – това е съвсем в началото на ХХ век – в 1902-3 г., е според мен много сполучлива. В концертния ни живот рядкостите са винаги добре дошли. Самата Симфония доместика не помня откога не е изпълнявана в България. По отношение на ‛неизпълняваното скоро“ Росен Миланов не от днес има идеи и информация и го демонстрира чрез някои попадения в програмите си. (По същия начин чакам добрите му идеи и по отношение и на българските съвременни автори – нещо, което е основна функция на един радиооркестър. А може би вече не?) Връщам се към симфонията - тази причудлива битова звукопис, бликаща от баварски хумор, щраусовско виртуозно темброво мислене и съответно изискване за такова от оркестъра, прозвуча много добре, като имам пред вид опита на оркестъра в нея. Разбира се, че ако имаха възможност да я изсвирят още няколко пъти, това би повлияло и на по-гъвкавите темпови смени, и на по-‛лавираща“ динамика, с една дума - на по-изявена свобода в темпоритъма на композицията.

За мен удовлетворяващото беше музикантското представяне на диригента, който бе наясно с партитурата и с ‛важните места“, бе работил повече, да не говорим, че не се възползва изцяло от ефекта ‛Щраусова партитура“, а потърси и собствената си визия зад него. Това, което прозвуча в зала ‛България“, бе достатъчно представителна извадка от стремежите към идеалния звук на композицията, което продължава силната концертна серия на радиооркестъра – и за мое удовлетворение, този път под палката на неговия главен диригент, Росен Миланов.
още от автора


Симфоничен оркестър на БНР, диригент Росен Миланов, солистка Красимира Стоянова Рихард Щраус: Четири последни песни; Симфония доместика 9 юни, зала "България"
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”