Симфонията е моя страст" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Кшищоф Пендерецки: <i>Симфонията е моя страст</i>
Български  |  English

Кшищоф Пендерецки: Симфонията е моя страст

Полският интелектуалец, музикален изследовател и издател Мйечислав Томашевски беше написал встъпителна студия към програмата за Фестивала ‛Пендерецки‛ в Краков. Поразяваше този текст с проницателност, коректност, прогностика и с онази дозирана ирония, която не пести, а дори подсилва уважението към личността. Да поясня, преди да цитирам Томашевски, по онова време шеф на PWM (Полското музикално издателство): годината е 1984 (т.е.‛военният режим‛ в Полша си заминаваше…) – концертите, спектаклите, месите, камерните сесии и приемите(!) се разполагаха в пространството между внушителни краковски катедрали и обичайните концертни зали, между внушителния театър на Познанската опера и представително-интимната обстановка на семейния замък в Люславице. Томашевски беше се възползвал чудесно от това ‛между‛, определяйки тогавашния статус на композитора Пендерецки приблизително така: между SACRUM-а и PROFANUM-а, или между "Дяволите от Лодун" и "Изгубеният Рай" (това са двете дотогава написани опери от Пендерецки, от които първата е с твърде ‛хард‛-авангарден език, втората – по-‛християнска‛, както се изразяват академично обучените музиканти). Та така, напипвайки уникалната възможност, предоставена от ‛Мартенски музикални дни‛ в Русе, да видя Пендерецки в България след така дълго отсъствие, без да искам, започнах интервюто с припомняне на текста, в който Томашевски поставяше Пендерецки между Ада и Рая и съвсем спонтанно му зададох нелепия въпрос:


- А къде сте сега, Пан Кшищоф?

- Е, така е трудно да се определя… Музиколозите знаят много по-точно. А композиторите, мисля, не са съвсем наясно. Още повече, когато става дума за собственото им творчество. Ако е било така, както ми припомняте (а ние с вас се виждаме много години по-късно), мисля, че тогава моята музика е била малко по-друга. Беше период на моето въодушевление от постромантизма. Говоря за годините от края на 70-те и началото на 80-те. Но това свърши в началото на 80-те, 82-ра… 83-та написах Втория виолончелов концерт за Ростропович и мисля, че оттам започна нов етап в моето творчество. Който обаче продължава и до ден днешен. Сега изключително много се съсредоточавам върху симфоничната музика, върху Симфонията. Ето - написах осем симфонии… Наистина Шестата още не е напълно завършена, но последната ми - Осма симфония, беше изпълнена. Е, и музикалният език се променя. Мисля и съм убеден, че това е моят музикален език. Не е вече някаква емоционална податливост на обаянието от Романтизма, каквато имах тогава. Но не е и езикът от 60-те, твърде авангарден. Всъщност това е един вече съзрял език, който черпи от тия две посоки – от авангарда на 60-те, а освен това – симфоничната форма създава също езика, който е по-рафиниран и изтънчен, бих казал. Разбира се, има елементи от 60-те, но не прекалено.

- Да разбирам ли, че сте открили своя композиторски Рай?

- Мисля, че да! Мисля, че човек непрекъснато преоткрива себе си в различни периоди и естествено в различен облик… Но тъй като моята музика не се променя съществено през последните трийсетина години, мога да съдя, че това именно е моята Музика. А моят Рай тук на земята е най-вече моята градина. Моята градина в Люславице… Започнах да садя парк преди трийсетина години и този парк става все по-гигантски – 30 хектара…

- Като зачекнахте темата Люславице, учудена съм защо Пани Елжбйета не е с вас тук сега в Русе, винаги ви е съпровождала, нещо повече – тя се оправя твърде добре като мениджър

- Жена ми е твърде ангажирана с един фестивал във Варшава, който е на името на Лудвиг ван Бетовен и естествено не може да го изостави заради мое турне, тъй като вече десет години организира този фестивал и има огромни успехи.

- Тъкмо повод да попитам - каква е ситуацията в Полша сега?

- Имаше един период на преобръщане след политическите криволичения. Внезапно обаче изкуството остана в губеща позиция. Това означава че… не сме дооценили. Ние живяхме във времето на комунизма и, разбира се, приучени, че държавата, каквато и да беше – колкото и да не споделяше нашите естетически ценности… (но в Полша беше май най-добре от всички комунистически страни), обаче държавата опекунстваше … Тоест, винаги ще има пари за култура, винаги ще има пари за Филхармонията, за оркестрите, за… какво ли не!

Това приключи. Свърши! Сега оркестрите много често трябва да търсят други източници… Мнозина музиканти заминаха в чужбина… А този фестивал например, който прави жена ми, е подпомогнат от града – тоест от управлението на Варшава, както и от Министерството на културата… Но такива фестивали са много малко в Полша. Да! Има я още ‛Варшавска есен‛, фестивалът за авангардна музика. Но някога имаше далеч повече. Някога преди всичко се свиреше съвременна музика на концерти, на т. нар.нормални концерти. Сега не се свири. Защото всичко е скъпо, нотният материал, авторските права… Какво да говорим за филхармониите, които нямат пари и не могат да си позволят да свирят музика от живи композитори. Свирят класика. И това май е най-големият проблем. Освен това – както си спомняте, през 70-те и 80-те авангардът някак си беше не само музикално възраждане, но и политически манифест. И това интригуваше. Хората подкрепяха авангарда, защото се свързваше със Запада… Сега това липсва. Няма го въодушевлението. Има го фестивалът ‛Варшавска есен‛, но той е твърде ограничен. И финансово, и като интерес!


- Да прекъсна този тъжен монолог… Кажете все пак какви са връзките днес в Полша между власт-държава-изкуство- религия- аудитория.

- Никакви. Значи така. Държавата все още не е стабилизирана, защото има непрестанни смени, сега настъпи отново смяна в правителството, управлява десницата, която не е много заинтересована от изкуството. От високото изкуство, за съвременното въобще трябва да забравим.

Църквата! Явно много се ‛приземи‛ или окопа църквата в Полша. Вече не е бореща се църква, а триумфираща. Но това не е за мен толкова интересна църква… Защото църквата, такава, каквато я помня през целия си живот, а това е период на окупация, беше единственото място, където беше възможно да чуеш истината. Беше опозиция по отношение на окупатора, на съветския окупатор.

Сега църквата не е в опозиция. Възвърна си това, което беше загубила… А ролята и на нашия Папа беше много важна в периода на политическите промени, беше изключително важна. Но това свърши. Сега сме в някакъв застой, бих казал.


- Пак без да ща си припомням премиерата на ‛Полския реквием‛ в…

- Да!... Но именно, точно… Тогава то беше не само музикална… То беше политическа манифестация. Защото в ‛Полския реквием‛ примерно една част е посветена на жертвите от Катин. За това изобщо не можеше дори да се говори, а камо ли да се пише музика.

За щастие, творбата остана. Значи не е била само политическа, а просто и музикална. Важно произведение в моето творчество.


- В Русе свирите заедно с вашата Симфониета за струнни и Камерната симфония от Шостакович. Дали не целите някакво сравнение?

- Признавам, че открих Шостакович доста късно. Затова, защото… Е, добре, вие знаете какво беше отношението въобще към тази натрапена култура. Беше такова, каквото и трябваше да е!... Което означава: ние бяхме абсолютно против нея. Макар и да оценявахме Шостакович като композитор. Но тъй като това беше единствената всъщност музика, която беше позволена в онези години – 60-те, 70-те… не се свиреше авангардът…

- Е, в 70-те все пак…

- Е, да – през 70-те вече, да, не беше точно така. Но по-рано ние трябваше да слушаме само Шостакович и Хачатурян … както и Хренников. Ние като млади хора тогава бяхме направо в опозиция.

А аз се заинтересувах от Шостакович – май беше точно в началото на 70-те – когато заминах за Ленинград и слушах две симфонии на Шостакович, дирижирани от Мравински. Направо ме плени! Пета и Шеста симфония бяха. И оттогава много се интересувам от музиката на Шостакович. Тя ми е близка. Освен това той е един от най-великите симфоници на ХХ век. А аз също мисля за себе си, че съм симфоник. Пиша различни оратории и т.н., но след Втората симфония това е моето най-голямо… желание, моята страст, моят фокус на интереса. Тъй че аз често дирижирам музика на Шостакович. В програмите си имам няколко негови симфонии, песни с оркестър, особено много обичам този Осми струнен квартет или Камерна симфония.


- Връщам ви към Седемте порти на Йерусалим – Седмата симфония, написана за 5 солисти, четец, три хора, квартет и оркестър – в седем части и със седем финални акорда… Как стана това?

- Седмата симфония е създадена по поръчка от Йерусалим за честването на 3000 години на града. Работата ми продължи дълго. Тогавашният кмет на града – легендарният Теди Колек, се обърна към мен (това беше преди 15 години) дали бих се заинтересувал. Разбира се, казах ‛да‛. Но в началото не знаех как да започна тази симфония. От какво да започна. Първо събрах текстове. Текстове, свързани с Йерусалим. И също като че ли почти всичко написано за Йерусалим. Получи се нещо между симфония и оратория. Значи има симфонична форма, например има две пасакалии във ІІ и ІV част, има скерцо, много развито и разгърнато скерцо… Финалът е възвръщане на началото. Тъй че формата се закръгля в типичния образ на симфонична форма. Но може също така да бъде трактувана като оратория.

- Запомнила съм, че ви травмира липсата на големи ораториални и симфонични форми в традицията на полската музика. Дали се преживявяте като композитора, който има конкретна задача сега?

- Не! Аз винаги съм се интересувал от голямата форма. Като много млад, двайсет и няколко годишен, започнах да се интересувам от ораторията. И на 32 години написах ‛Пасио‛ (‛Пасио‛ е първият Лукас Пасион, изпълнен в католическа-комунистическа Полша, едва след което е бивало възможно да се изпълняват и други религиозни произведения – б.а.) Но го започнах много по-рано, три-четири години по-рано. Значи бил съм на двайсет и няколко години, когато съм го започнал. За мен тази голяма форма, която обаче не присъстваше в полската музика – Симфонията на XIX век, когато във всички страни около Полша (тук мисля за чехите, за германците, разбира се, за Русия, за Сибелиус…) възникват големи симфонини, а в Полша – никакви. Мисля, че Полша е една от страните, в която не са се създали такива големи форми. Имало е, разбира се, традиционни…

- А Шимановски, симфониите, концертите за цигулка?

- Да, той също пише симфонии, но това не са типични симфонии. Не и по линията на тези големи симфонии, немските например. Така че… нямаме големи симфоници в Полша. Е, а после? След Шимановски – Лютославски. Написа четири симфонии, но също не намирам, че тези симфонии са типични симфонии. Това са големи произведения за оркестър. Мисля, че творба, която е двайсет минути, не може да бъде симфония. Не може за всичко да разкаже. Симфонията трябва да има просто симфонична форма, а това са някакви късчета.

Тъй че усещам някаква празнота в полската музика, в симфоничното творчество.Е, и аз се стараех да я запълня. Мисля, че това просто е някакъв друг начин на мислене. Мисленето по-скоро в миниатюра не ми подхожда вече. А голямата форма, симфонията се пише иначе. Трябва да има много ясни теми, трябва да има огромен потенциал за музикално красноречие, за да… претвориш тези теми. Трябва да има финал симфонията, трябва да има кода… Не знам…

Както в архитектурата. Нея в Полша също я е нямало. Големи архитекти – нямаме! Църквите, замъците? Не, това са пришълци. Италианци или германци, но няма такива имена, нито едно не бих могъл да спомена на голям полски архитект. Защото няма, нали?

Същото е и с музиката, а симфонията е архитектура. Симфонията трябва да се пише в цялост, тоест ‛ал фреско‛! То не може да се дроби така, да се дописват акорди един до друг… Симфоничното ставане трябва a priori, изведнъж да има цялостно осъзнаване на формата.


- На теория звучи великолепно, обаче имахте доста критици по повод новата ви стилистика.

- Да! Да, но това е много добре. Качеството на една работа се познава именно по количеството на критиците. Едва тогава човек разбира колко пари струва. Винаги съм писал различна от другите музика. В периода на ‛дивия‛ авангард, първия период – също! После стана много лесно. Всеки можеше да бъде композитор. Всеки можеше да пише музика атонална, опряна на клъстери… нали?

Важно е кой е започнал. А след това надойдоха... Това вече не беше истински авангард. Същото, което се прави и досега в музиката. Струва ми се , че това е епигонство. Епигонство на авангарда от 60-те…

Чудно е, че онзи авангард се разпространява някак травматично. Етапът на авангарда е определен и затворен. Възникна в средата на 50-те, завърши през…, не по-късно от 60-те. Всичко след това не беше авангард.


- Позволявате ли малко нахален въпрос?

- Никакви проблеми.

- Цитирам: композитора Луиджи Ноно - ‛опортюнист‛; музиколога Анджей Хлопецки – ‛соцреалист‛. Изказвания в различни години по повод творбите ви. Вашият коментар?

- Аз много се сприятелих с Луиджи Ноно. Затова имам особено отношение към него. Той беше в действителност мой приятел в самото начало, помогна ми да вляза в музикалния живот, италианец. Макар че не винаги можеше … да ме разбере … Той беше атеист. Винаги ме е критикувал, че пиша сакрална музика. Но бяхме приятели. Аз също не споделях неговите политически възгледи. Намирам, че този първи етап в неговото творчество – ‛Ил Канто Соспесо‛ (‛Прекъсната песен‛) например, и произведенията, написани около това време, са изключителни, защото това беше нещо напълно ново – начинът на писане за хор, например… Мисля, че Луиджи Ноно вероятно ще остане в историята най-много с този период, не с по-късния, именно с периода от 60-те. И той силно повлия върху моята музика в този период. Така че аз много го ценя. Това, че той имаше различни политически възгледи, си е негова лична работа. Така, както лична работа си ми е например отношението към религията, струва ми се. И отношението към симфонията.

- Не ми отговорихте за критиката на Хлопецки, беше по конкретен повод: Концертът за пиано…

- Ха-ха… Знаете ли, не беше само Хлопецки, всички в Полша, цялата критика се нахвърли върху мен за това произведение. А, между другото, този концерт е сред най-много свирените мои произведения. И ценени, най-напред от мен. Аз намирам, че той е именно някаква точка на нова основа, тази творба е различна от предшестващите я. Често в моето творчество, достатъчно продължително впрочем - 50-годишно, някои произведения са ‛повратни‛, след което започва нещо ново, нещо друго. Такъв е и Клавирният концерт.

- Като Пасио?

- Да, като Пасио, като Стабат Матер например, като ‛Крал Юбю‛ или комичната опера, която изцяло показа една друга страна на моята музика. ‛Черната маска‛ - също. Също много важно произведение. След него възникнаха симфониите, например Пета, Четвърта симфония, много значителни в моето творчество, струва ми се. Същото е и с Клавирния концерт. Да. Знаете ли, Анджей е мъничко, както се казва на полски ‛ошолом‛ (‛хахо‛). Винаги е бил такъв. Винаги… Веднъж пише така, друг път изпада във възторг, след това ‛потъва‛... Ама така е. Всеки човек си има собствени реакции. Той е много спонтанен.

- Вие обаче не реагирахте тогава.

- Ама това не е важно за мен. Моята музика и така се свири. А дали някой ще напише добре или зле, няма никакво значение. Това, което не могат да ми простят моите критици често, е, че моята музика се свири на нормални концерти. Аз още през 60-те излязох от кръга ‛Варшавска есен‛. По-късно спорадично мои произведения се появяваха там. ‛Варшавска есен‛ трябва да бъде за млади композитори, да им дава възможност да се покажат. Така че… Моята музика е изпълнявана на нормални концерти. И то е най-важното. Това е много важно за мен. Иначе няма да преживее, нали.

- Защо дирижирате толкова много?

- Това просто е желание за музициране. Аз започнах още като момче. В училище направих малък оркестър, състав някакъв. Свирихме най-различна музика, аранжименти, които аз правех, свирихме музика по забави. Аз бях с цигулката. И всъщност желанието да музицирам, контактът с музиката е много важен за мен и мисля, че ако не дирижирах, моята музика нямаше да се промени така в 70-те. Така че желанието за използване на оркестъра, звученето на оркестъра просто не е абстрактно, както беше в 60-те. Това е писане на и за инструментите, не против инструментите. А в началото пишех против инструментите.

- Пиер Булез също дирижира много, но не променя писмото си.

- Е, да ви кажа - не всеки има сили да се променя. То е като… Аз съм с артистичен характер като Пикасо, който непрекъсното се е променял. Докато Шагал например никога не се променя. Както рисува във Витебск, така и в Париж – същите ангелчета, същите кольори. Има артисти, които някак не могат да се откъснат от своите младежки полети, а аз непрестанно се откъсвам, постоянно се променям. Моята музика... Сега написах Осма симфония, също вокална – за трима солисти, хор и оркестър. Беше в Париж премиерата, аз я дирижирах. Тази композиция е лирична. Моята музика изглеждаше доста мрачна и експресивна. А това е лирична творба, напълно друга. Осма симфония също е някакъв поврат, но що се отнася до инструментацията, се доближава до Концерта за пиано, който в този план е съвсем различен от предишните произведения.

- Кога беше премиерата на Осмата?

- Миналата година, през юни, на откриването на концертната зала в Люксембург, след това – в Париж на фестивала ‛Презанс‛, аз я дирижирах за откриването на фестивала. А преди две седмици беше варшавското изпълнение.

- Имате топли връзки с България?

- Загубил съм контактите, онези отпреди 30 години… После не съм идвал тук, така че не знам какво е ставало в българската музика. Надявам се, че ще дойда пак. Много бих искал – с някое мое произведение – или с ‛Утреня‛-та, или с Осмата симфония, но… Всъщност дори ме покани Филхармонията, но после… някак ме ‛отпоканиха‛, не знам защо. Бях поканен точно, за да направя ‛Седемте порти…‛ , но после кореспонденцията се прекъсна. Защо – не знам!

- Съжалявам, задето пан Пендерецки е гост само на ММД, това е прекрасно, но мисля, че и СБК можеше… или Филхармонията наистина, но като си помисля - почти всички фестивали за нова музика у нас, доколкото ги имаше, направо се затриха!

- Това са същите тези…проблеми… Мисля, че България ще влезе в Европейския съюз и малко по-малко всичко ще се промени. Макар че… макар че в началото беше още по-лошо, когато ние влязохме.

Така е!.. Но аз мисля, че след всичко, което сега се прави в света, мисля, че трябва да създадем цялостния организъм на Европа. И е много важно всички страни да влязат в Съюза. Няма връщане, няма алтернатива. Защото каква е алтернативата за България? Ориент? Но така не става. Прогресът е в Запада. Няма какво да се крие, че другото е с Русия или, знам ли, с Турция. Наистина това изглежда съвсем невъзможно. Така че, съдя, че България ще бъде приета. Мисля, че ще бъдем в единен държавен организъм и може би ще започне да става по-хубаво.


- А какво ще стане в такъв случай с ‛полската школа?

- Знаете ли, това е история вече. Полската школа, това е краят на 50-те и началото на 60-те. Това беше период, когато композиторите - почти всички - пишеха твърде подобно. Всички искаха да бъдат много авангардни, всички приеха западния авангард, той се измени в полския климат, авангардът беше твърде (от човешка гледна точка) схоластичен - дармщатски. Но ние говорим тук естествено за началото на 60-те. После всички пътища се разминаха. Защото аз наистина се отдръпнах от този полски авангард и полска школа, а останалите? Лютославски като че ли остана донякъде в тази школа. Но други тръгнаха в разни посоки. Гурецки, да, започна да пише съвсем друга музика, в 70-те Гурецки започна да пише квазитонално, наистина … Може би това е друга полска школа, не онази от 60-те.

- Да се върнем към връзките ви с България, за които напомня ‛Утреня‛…

- Това е едно от най-значителните ми произведения. Но е много трудно. И затова много рядко се изпълнява. Мисля, че – стига да ме поканят – бих изпълнил ‛Утреня‛-та, защото ми се струва, че в моята музика това наистина е много важна творба, а освен това тук имате знаменити хорове.

- Важно произведение и затова, че католицизмът и ортодоксът са някак в единство. Как го мислите, знам колко сте религиозен?

- Тези контакти са трудни и сложни. Нашият Папа Йоан Павел ІІ опита и не му се удаде. Сега, както ми се струва, мъничко просветва. Знам, че московският Патриарх с новия Папа са в кореспонденция. Но мисля, че тези църкви не могат да се обединят. А и не трябва. За какво? Това е напълно друга традиция, византийска, гръцка… И нека така си остане. Може би обединяването или свързването е важно само за да се познае другостта. Господ Бог е един за мен. Дали ще говориш на староцърковен славянски или на латински, или на полски, или обрядът е такъв или инакъв, то е едно и също. Аз вярвам в Бога, а не в обредите.

- Пярт вече е православен!

- Така ли? Не, не знаех…

- А какво мислите за религиозната музика на Пярт?

- Е, това е такъв въпрос… разбирате ли, моята музика е твърде комплицирана. Не обичам такива много прости музики. Той върви в напълно друга посока. Това са напълно други естетики. Но, разбира се, ясно, това е много добра музика. Медитативна. Наистина… Аз съм много изненадан, че е преминал към православието.

- А какво мислите за бъдещето на музиката, музиката на ХХІ век?

- Мисля, че никой не е пророк тук. Не мога да кажа. Толкова разнородна е в този момент музиката. В периода на авангарда само една естетика беше признавана… Сега всичко е позволено, така че е трудно да си представим какво може да стане, в какви посоки ще тръгне… Появяват се постоянно интересни композитори, може да няма големи индивидуалности, каквито бяха на времето… Може би заради това, че аз също принадлежа на друга епоха, но… това е проблем на поколенията. Знам ли интереса на собствените ни деца!.. Защото мисля другояче. Възпитаван съм в 50-те и 60-те и това са моите години. И това е моята естетика. И не знам, може би… ако ми бяхте задали този въпрос през 50-те години, бих отговорил, че бъдещето на музиката е електрониката. Но сега съвсем не мисля така. Може би затова дирижирам и за мен това е живият организъм – реагиращ като човек, а не като машина. Това е най-важното. Не знам, мисля, че… светът се развива в различни посоки.

- Настина ли се определяте като човек от друга епоха?

- Да, да… Помня още предвоенните години, 30-те, края на 30-те. Времето на войната. Боже, как светът върви така бързо сега, както никога не е било – технически. Това е напълно различен свят от онзи, в който съм се възпитавал. Където леката кола в градчето, където живеех преди войната, беше… Ама ще ви кажа какво беше - отивахме с приятелчета и с часове стояхме на пътя, за да видим лека кола, това беше нещо ново. Е – не е ли наистина една друга епоха?.

- Накрая - какво стана с ‛Измеренията на времето и тишината‛?

- Знаете ли, сигурно естетическият вкус по някое време се ‛завърта‛. Сега настъпи времето на нов интерес към моята особа. Към моята музика от онова време. Няколко пъти се изпълняват и ‛Трени‛ (Елегия – В памет на жертвите от Хирошима), и ‛Полиморфия‛, и ‛Измеренията на времето и тишината‛. Писал съм ги през 60-те! Тази музика за младите сега е фрапираща. Те просто не отидоха никога по-далеч в музиката, като нас през 60-те. Да ви кажа: на фестивала ‛Презанс‛ в Париж бяха изпълнени всички мои симфонии. Но заедно с това бяха изпълнявани мои ранни творби, тези от 60-те, и авангардна музика от младите, ‛гневни‛ французи. И какво се оказа – че моята музика от тези години е по-авангардна от тази, която сега се пише. Така че някои неща се възвръщат, след като са забравени. Може отново след 50 години тази музика да бъде свирена. Моята!

- Ще бъде ли много неправилно да се каже, че се променяте, неизменяйки се?

- Не. Всъщност… променя се корубата, външността, но начинът на изграждане на формата не се променя. Някога това беше, разбира се, напълно друг материал, различен – клъстери, нови техники на свирене на инструментите, сега очевидно това се промени. Но експресията се измени… музиката се връща към слушателите.

- Ако става дума за композиционния език?

- Е, това се промени. Безусловно. Между ‛Трени‛ и ‛Седемте порти на Йерусалим‛ има огромна разлика.

- Явно, променил се е, въпросът е защо – заради публиката, или…

- Не, не! Аз пиша за себе си музиката. Никога не съм писал музика, която е модна или очаквана от критиците. Това е моето удовлетворение от писането на музика. И всяка смяна, непрекъснатата смяна не е заради това да се пригодя към времето, в което живеем. А просто защото може по този начин да се посочи нова пътека, може би дори път… А прогресът - това не е само поглед напред. Понякога трябва да се погледне какво е било преди и… Там бъркат младите - струва им се, че трябва всичко да разрушат и на руините да строят нещо ново. Не! Не. Музиката, изкуството въобще - това е продължаване на пътя. И всички тези връщания – на Пикасо към Веласкес примерно! – са изключително важни. Иначе откъде произлизаме, какви са корените на нашата култура?

- Националист ли сте?

- Не, аз съм европеец!



19 март, Русе
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”