Български  |  English

Забравените песни на Георги Арнаудов

Да ситуираш Моцарт в центъра на един цикъл от концерти и да потърсиш проекцията на други автори в този порядък е несъмнено интересна интерпретаторска задача. А драматургията на такъв замисъл и резултатът от провеждането му са ‛пробен камък“ не само за изпълнителите, но и за другите заглавия във всяка програма. (Разбира се, далеч съм от елементарните или измислени паралели.)
За ‛Софийски солисти“ и техния диригент Пламен Джуров концертът на 14 февруари (зала ‛България“) бе успешна откривателска мисия.
Меса КV 275, В dur на Моцарт (в сътрудничество със Софийски камерен хор ‛Васил Арнаудов“- диригент Теодора Павлович) бе силно продължение на заявеното от диригента и оркестъра и в предишната им изява от цикъла ‛Моцарт и другите“ органично разполагане в Моцартовата стилистика. Пространственост на звука, точност на фраза и щрихи, балансиране на формата са само част от плюсовете в интерпретирането на произведението. А хармоничното равновесие между светска насоченост и сакралност, хомофония и полифония, tutti и soli, заложени в партитурата на Моцарт, бяха проведени с въздействуваща настойчивост докрай – до внушителната дълбочинност и просветленост на многопластовия финален ‛Agnus Dei“.
След Моцарт Пламен Джуров, оркестърът и сопраното Гергана Гелева (истинско солистично попадение – защо ли Гелева рядко гостува у нас!?) потопиха публиката в неповторимата атмосфера на Забравени песни“ от Георги Арнаудов. Тези три откровения на автора са заключителната част на един по-голям цикъл, в който преди тях има страници за глас, виолончело и пиано, за соло цигулка и за соло пиано.
При водещата роля на вокалната партия, в акомпаниращия на пръв поглед оркестър се налага ‛играта“ с ритъм, звук, резонанс, обертонове (сякаш отекват и други тембри), които създават не само усещането за пулсираща жизненост, завоалирана в една привидна статика, но и за взаимопроникването на пространство и време.
Много са нивата в партитурата на Арнаудов. Боравейки с лаконични лайт-теми, той владее майсторството да постави един автентичен родопски текст в ‛одеждите“ на минималистичния изказ, да го обгърне с толкова органичен оркестров вертикал и хоризонтал, че да постигне сложно преплитане на авторски тематизъм, много деликатни отпратки към барокови отгласи и още по-далечни навеи на архипластове. Познавайки музиката на Георги Арнаудов, това е неговият изявен стил, попаднал в миг на ярко поетично вдъхновение. Вдъхновение, родило ‛Извор вода извираше…“, където ритъмът пулсира, изпреварвайки и времето. А то сякаш спира в създаващите усещането за безмензурност юбилации на тактово организираната ‛Загалил бих…“(чудесно, завладяващо изпълнение на Гергана Галева), за да последва ритмичната и като че ли картинна мозайка на финалната ‛Черешка е цвят родила…“.Солистка, инструменталисти и диригент бяха потопени в драматургичното разполагане на песните, откроиха особеностите им, обединявайки ги в цялостно звучене, изтръгвайки заложената в тях ритуалност и силна вътрешна енергия.
Петчастната Серенада за струнен оркестър, оп. 22, Е dur от Антонин Дворжак (макар и отскоро в репертоара на ‛Софийски солисти“) стана ефектен и въздействуващ завършек на концерта. Цялостно, стремително дихание изгради партитурата с характерните за нея романтичен блясък, песенност, танцувалност, вихреност, бравурност.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”