Български  |  English

Фанатици без граница

Непосредственото общуване надви времето и пространството. Разстоянието между близко и далечно се сми. Само до преди няколко години това ни караше да се радваме. Очаровахме се от нашия, станал вездесъщ, морал. Гледахме с вълнение как техниката се поставя в услуга на етиката. Сходството между космополитизма на присъствието от разстояние и космополитните изисквания приличаше на чудо: в същото време, когато откривахме, че всеки човек ни прилича и това ни караше да откажем на тираните суверенното им право да избиват, защитени от своите граници, малцинствата или противниците си, нескромно демократичният образ пробиваше и най-дебелите стени. Струваше ни се, че премахването на разстоянията съвсем естествено води към сближаването на народите.
Днес се сблъскваме с планетаризирана омраза. На масата на безграничниците се намърда неканен сътрапезник: след лекарите, аптекарите, медсестрите, адвокатите и репортерите, дойде времето и на фанатиците без граница.
В световното гражданско общество, което изстисквахме от желанията си, нехуманитарната намеса се явява все по-пронизителна и категорична.
Нищожно малцинство от тези, които – от Пакистан до Алжир – протестират срещу рисунките, излезли в копенхагенския всекидневник Jyllands-Posten, би могло да намери Дания на картата. География, много важно! В епохата на Интернет всичко и всички сме навсякъде, всички сме ангели. Ужас!
Кои са главните виновници за тази криза? ‛Художниците и журналистите, които не успяха да усмирят упражняването на свободата на словото чрез уважението към вярванията‛, казват сега повечето ръководители на западните правителства и заедно с тях - доста интелектуалци. Тези мъдреци забравят, че уважението към вярванията и свободата на словото са двете страни на един и същи медал.
Тези, които воюват със свободата на словото в името на уважението към своите вярвания, презират вярванията на останалите и показно заявяват това.
Вестниците в Техеран, Дамаск или Кайро гъмжат от отмъстителни карикатури, които безскрупулно осмиват ортодоксалните евреи и плашат с Талмуда. Отказана им е убедителността на техния абсолютизъм и именно този болезнен за тях отказ поражда внезапно свободата на словото и уважението към вярванията. И именно на този отказ ислямистките маси и елити противопоставят своята свещена ярост.
Рисунката, която подпали барута, представлява Мохамед с чалма, оформена като бомба. Образът е оскърбителен, казват ни. Прави се обидна, оскърбителна, опозоряваща връзка между Пророка и тероризма. Няма спор. Но не датските карикатуристи прокараха тази връзка, а джихадистите.
Защо в арабо-мюсюлманския свят няма никога демонстрации срещу кървавите атентати в Ню Йорк, Мадрид, Бали и другаде?
На всичко отгоре образите на яростните и крещящи тълпи, които палят скандинавските посолства, са безкрайно по-непристойни, безкрайно по-карикатурни от скиците, дошли от Скандинавия.
Вярващите, които се смятат за обидени и оклеветени от такова изобразяване на Мохамед, отговарят, казвайки: ‛Kill those who insult islam!‛. И тези, които обиждат исляма, в техните очи са не само авторите на инкриминираните рисунки; това са правителствата на страните, където тези рисунки са публикувани, както и самите граждани на тези страни.
Тази недиференцираност, това е духът на терора. Убиваш невинни, защото няма невинни, няма индивиди даже, има само образци, мостри. Царува анонимността – всеки е прикован към принадлежността си, всеки е цел.
Дали Бин Ладен не беше само ордьовър? Тези безумни демонстрации, прибавени към ядрената войнственост на Иран и към изборния успех на мюсюлманските братя (днес в Палестина, а утре, без съмнение, в Египет), ни задължават да поставим въпроса. За да живеем в един мирен свят или дори просто да имаме мир, не е достатъчно да се откажем тържествено от всякаква завоевателска мисъл, да изповядаме престъпленията си и да провъзгласим urbi et orbi, че нямаме неприятели. Доказателството – ние пламенно правим всичко това, но сме принудени да признаем, че въпреки всичките си усилия, имаме решителни и опасни неприятели.
Обаче: това ‛ние‛ не е само ‛ние, французите‛, ‛ние, европейците‛, нито даже ‛ние, хората от Запада‛. В него трябва да включим също умерените мюсюлмани-традиционалисти, мюсюлманите–лаици, еманципираните или тези, които искат да се еманципират - мюсюлмански жени, християните, живеещи в мюсюлмански земи.
Томас Ман казваше, че Хитлер не е паднал като метеор на германската земя и, следователно, Германия не може да се държи, сякаш няма нищо общо. Но Ман добавяше, че Германия - това е и той самият. Така че, вместо да се стремим да спечелим фанатиците с набожни думи, позорящи Другия, и с уваженията, които му се дължат, на нас се пада да потвърдим безрезервната си солидарност с всички томасмановци от мюсюлманския свят.
Libération, 9 февруари 2006
От френски Христо Буцев
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”