Български  |  English

Още едно писмо до в. Култура

Благодаря на вестник „Култура“ за неповторимото преживяване да прочета на страниците му, че не съществувам. Всеки с вкус към забавните сюжети и иронията би го оценил. Да се наричаш Христина Иванова (знам го от непосредствен опит) не е особено бляскаво. Но да използваш това име като псевдоним, би било просто белег на оскъдно въображение. Според г-н Трендафилов присъствието в мрежата е сигурно доказателство за нечие съществуване. Уверявам го, че, макар и много полезна в някои отношения, тя не дава отговор на подобни, така да се каже, екзистенциални въпроси. Не всеки, който има „конкретизирани литературни интереси“ и „обработен стил“ трябва задължително да пише. Би могъл и само да чете. За съжаление, повечето хора не споделят подобна сдържаност. Изобщо, доказателствата на г-н Трендафилов за моята фикционалност са изцяло подчинени на фигурата на дизюнктивния силогизъм. Как може да се отвърне на подобно логическо построение? С кратка биография? С призоваване на свидетели? С друга поредица силогизми, водещи до ... ergo sum? Едва ли. По-скоро бих отговорила на писмото, което г-н Трендафилов ми изпрати, докато още не го беше обзела прекомерна подозрителност. Ако го бях сторила навреме, щях да му спестя много съмнения и грижи.
Като човек, от инертност непогрижил се да остави следи в мрежата, да бъда свързана с виталните определения „наивна, поривиста, пристрастна и афектирана“ е нещо като добро пожелание за бъдещето. А в една моя (както казва един от участниците в дискусията) „типична gender-роля“ най-силно се радвам на думата „млада“. Колкото до двете тези на В. Трендафилов, те бяха предварително оборени от текстовете „Дълбокият свят“ на Ани Илков („Култура“, брой 25, 2004 г.) и „Какво е това, което не е роман, но не е и нищо друго“ на Милен Русков („Култура“, брой 44, 2005 г.), а в собствената му статия, замъглени от аналогии и необяснима злонамереност. Заради тона на „За доктрините и хората“ писах писмото до г-н Трендафилов, а не заради така наречените тези. Оправданието му за двойнствената му роля веднъж като „рекламно лице“ на конкурса „Вик“, после като „дистанциран анализатор“ може да се обясни само с предполагаемата ми наивност. След като г-н Трендафилов прояви неблагоразумието да препечата това оправдание, наивност се изисква от всички читатели. Знам какво би казал за двойнственото му положение всеки, който без да е склонен към героични постъпки, поне се опитва да бъде последователен. Не искам и да си представям какво пък би казал някой от напоследък нароилите се специалисти по реклама за едно рекламно лице, което едвам сдържа истинските си мисли и чувства. Изпитвам неудобство да коментирам поставянето на името ми и съответните местоимения в кавички, таенето на скрити надежди, желанието за антология от анонимни писма, цитирането на дати, изискването на снимки и въобще цялата напрегната тревожност на писмото на Владимир Трендафилов. Ако ведрата практика да си представя, че всеки, който му противоречи, просто не съществува, е част от някакво терапевтично занимание, съжалявам, че го прекъсвам. Всички разбрахме, че разни фикционални лица често опонират на г-н Трендафилов и го тормозят. За моя радост не съм сред тях. Спомените ми от последните тридесет и няколко години ми дават „сериозни основания да подозирам“, че съществувам.
още от автора


По повод "Писмо до в. Култура" от Владимир Трендафилов, бр. 5 от 10 февруари 2006
Писмо до в. Култура
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”