Български  |  English

Братя Люмиер – 110 години по-късно

На 27 декември 2005 в кино ‛Люмиер“ се състоя тържествена вечер ‛110 години от първата публична прожекция“ на братя Люмиер в парижкото ‛Гран кафе“ на 28 декември 1895. Тя бе организирана от Българска национална филмотека, Министерство на културата и НДК. Бяха прожектирани програма от първите филми на братя Люмиер, най-стария запазен филм в колекцията на БНФ ‛Откриване на Великото Народно събрание във Велико Търново“ (1911), ‛Любовта е лудост“ (1917) на Васил Гендов, ‛Първата прожекция“ на Филип Трюфо (1995).
Тук публикуваме словото на Божидар Манов:
Казват, че рождените дни не трябва да се празнуват предварително. А ние избързваме точно с 24 часа. Но пък можем да се измъкнем с хитро оправдание. Та нали преди братята Огюст и Луи Люмиер е имало мнозина други - Ниепс и Дагер, Жозеф Плато и Емил Рейно, Едуард Мейбридж и Жул Маре, та дори самият Томас Алва Едисън. Те все се опитвали с разни хитроумни изобретения да уловят светлината, чрез нея да хванат движението и да запечатат времето. Ала вижте имената им – как да успеят с тези банални фамилии. Плато, например – табла, чиния! Докато очевидно двамата лионски фабриканти още по фамилен проект (Люмиер!) са били програмирани да осъществят чудото на модерната индустриална цивилизация, да създадат уникалния си снимачен и едновременно с това прожекционен и копирен апарат, а с него да осъществят първата знаменателна прожекция в парижкото "Гран кафе". И да пуснат срещу нищо неподозиращите почтени господа влакът от гара Сиота - право насреща им, потънал в пара и дим, огромен и величав, като дързък символ на нахлуващото ново кинематографично чудо!
Та на 28 декември 1895, веднага след първата паметна прожекция с билети по 1 франк, по-големият брат Огюст казал на по-малкия Луи: "Е, какво направихме сега, братко! Изплашихме хората с този влак, побегнаха от кафенето и повече няма да стъпят на кино. Дори и след 110 години пак ще ни проклинат!".
Ала не бил прав. Още на другия ден хората се върнали в киното, после започнали да се редят на опашки за новите неми ленти, започнали да обожествяват звездите от екрана, да подражават на техните дрехи, прически, маниери, да кръщават децата си с техните имена, а когато киното проговорило – да повтарят техните думи, да пеят техните песни и да слушат тяхната музика. И така, през целия ХХ век киното се оказало най-могъщата фабрика за сънища (ако си припомним думите на Еренбург ). После и телевизията влязла в живота и в домовете на хората, прибавила обаче опасен мързел в навиците им, те оставили книгите по рафтовете или дори започнали да подпират с тях библиотеката си, та да не се клати. А после видеото съвсем ги разглезило, като поощрявало капризите им по избор: сутрин - лениво развлечение, следобед - трупове като ръкойки, вечер - цистерни кръв или всякакви извънземни уроди със сплескани уши.
В края на века, току пред прага на Милениума, екранът преживял още по-зашеметяващ стрес: цифрови пиксели заменили емулсията на сребърния нитрат. Дигиталните глашатаи на ХХІ век шумно и безцеремонно започнали да избутват носталгиците по среброто от ХІХ век. Новите кинофенове и геймъри запремятали дъвка в размазани пози пред домашното кино с плазмен екран.
Да ги оставим пред него и да не ги поучаваме с даскалско мърморене.
Ала те, уви, никога няма да усетят онази необяснима тръпка в тъмния салон, когато светлините бавно угасват, машината зад малкато загадъчно прозорче забръмчава, а по тънката нишка трептяща светлина към екрана пропълзява магията на безплътните образи, които оживяват на бялото платно, спират дъха и за миг те пренасят в един друг, непознат и невероятен свят на вълнуваща истина - измислица. Защото там някъде, в илюзорното пространство на екрана и в нашето отзивчиво зрителско съзнание, се случва великото и необяснимо чудо на емоционалното съпреживяване! А в началото на това дълго пътуване към безпределния свят на екрана е хитроумната машинка на братя Люмиер.
Затова и днес, 110 години по-късно, цялото човечество се реди на опашка пред киното, за да види отново онази неповторима чудесна магия: как все същият парен влак (дето отдавна е неподвижен в музея) пак пристига на същата гара Сиота; или как госпожа Люмиер храни бебето, а нито тя остарява, нито то пораства; и как онзи глупак, поливачът, така и не се научи, че хлапето е настъпило маркуча и да не гледа тъпо в дупката, защото водата пак ще го оплиска. Защото каквото и да се случва, колкото години и векове да отминават, каквито и дигитални пиксели да обсебват екрана, магията на "запечатаното време" (по Тарковски) все ще оживява пред очите ни и нови поколения любопитни зрители ще се удивляват пред нахлуващия в киносалона стар парен локомотив!
Казват, че когато великият Гьоте издъхвал на смъртния си одър в далечната 1832 година, последните му думи били: "Liсht, mehr liсht". Поетът е знаел френски, но едва ли български. Затова, ако му помогнем и преведем последните думи на специален френско-български език, ще чуем: "Люмиер! Повече Люмиер!". Значи, гледало му се е кино на човека и е тъгувал, че рано си отива.
Ние обаче се оказахме късметлии, родихме се по-късно и се случихме съвременници на оживелия магичен екран. Да му се поклоним!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”